За миг той остана прав, загледан с усмивка в очите й; сетне коленичи и устните му докоснаха босите й нозе.
— Благословени да бъдат нозете, които те доведоха тук — и нека коренът ти остане завинаги в тази свещена земя!
Дланите му притисната здраво нозете й към земята и Вивиан почувства как душата й се вкоренява в Тор. Задиша по-свободно, долавяйки потока на силата, който извираше през тялото й, та то се полюляваше на вятъра като житен клас.
— Благословена да бъде утробата ти — Светия съсъд, източник на Живота — гласът му потръпна — от който се раждаме отново и отново…
Целувката му беляза с пламък утробата й. Спомни си Граала и го видя пълен с кръв — чиста и ярка като тази, с която бе изтекъл животът на майка й — и съзна, че тя самата е Граалът, и че от нея се ражда животът — в страдание и ликуване.
Сега Мерлин докосна гърдите й, твърди и болезнени от напиращото в тях мляко.
— Благословена да е гръдта, която кърми децата ти…
Гърдите й запулсираха от болка. Сега бяха пълни с мляко за дете, което не бе излязло от нейната утроба — и Вивиан разбра, че дори да роди други деца, й е съдено в известен смисъл да откърми с духа си тези, които са й деца не по кръв, а по дух.
Мерлин взе ръцете й и целуна дланите й една по една.
— Благословени да са ръцете, които ще изпълняват волята на Богинята…
Вивиан си припомни как се отпуснаха ръцете на умиращия Вортимер в нейните. Тя бе Богинята за него — но искаше да дарява живот, не смърт. Закопня да докосне копринените къдрици на Игрейн и меката бебешка кожа на Моргоуз. Но сви юмруци и усети в пръстите си сила; и съзна, че те ще даряват това, което повели Богинята — и живот, и смърт.
— Благословени устните, чрез които Повелята на Авалон ще стигне до човеците… — той докосна много нежно устните й. Това не бе целувка на мъж, но я изпълни с пламък. Тя се олюля, но не падна.
— Посвещавам те за Велика жрица и Повелителка на Авалон. От твоята воля зависи властта на земните крале.
Той взе лицето й в длани и целуна леко синия полумесец на челото й.
Светлината избухна в нея и душата й се разтвори; двамата летяха редом по безкрайната спирала на живота. Тя бе Вивиан, но беше и Ана; беше Кайлеан и призоваваше за първи път мъглите, скрили Авалон от човешки взор; беше Диерна и погребваше Каразий на Свещения хълм; беше всяка Велика жрица, стояла някога на Тор. Спомените им се рояха в съзнанието й — и от днес нататък тя никога вече нямаше да бъде сама.
Съзнанието й се върна към настоящето. Чувстваше тялото си, можеше да движи краката си. Но продължаваше да вижда мъжа пред себе си с очите на жрица; камъните на храма все още бяха окъпани в светлина; светлина се излъчваше и от всяка тревица в нозете им. Вивиан знаеше, че не само Талиезин не е вече същият, но и тя самата се е променила завинаги.
Слънцето се бе издигнало високо на изток. Вивиан виждаше ясно цялото езеро, островите по него, и още по-близо, в подножието на Тор, насъбралите се хора, изпълнени с почуда, загледани във върха. Талиезин й подаде ръка и тя положи своята в неговата.
Сетне Мерлин Британски и Повелителката на Авалон заслизаха рамо до рамо по хълма, за да посрещнат новия ден.
Говори Кралицата на феите…
Една жена-дете с моето лице властва сега над Авалон. Само преди миг на нейното място бе все още майка й — а след още миг ще бъде може би друга; може би дъщерята на Игрейн, която толкова ми напомня на моята дъщеря, Сианна. Много Велики жрици дойдоха и си отидоха на свой ред, откак Повелителката Кайлеан напусна този свят и дъщеря ми бе посветена за Повелителка на нейно място. Някои от тях наследиха тази титла с правото на кръвта, други се възцариха благодарение на древния дух на повелителките, който се прераждаше в тях.
Жрица или Кралица, Крал или Маг — отново и отново те идват на тази земя. Хората си мислят, че единствено кръвта е от значение, и мечтаят да основат династии… А аз — аз наблюдавам израстването на духа, надмогнал ограниченията на плътта. Това е разликата между тях и мен — от поколение на поколение, от век на век те израстват и се променят духом, докато аз оставам винаги същата.
Нещо подобно става и на Свещения остров. Жреците на новата вяра, която отрича многобожието, утвърждават силата й в Британия — а Авалон на жриците се изплъзва все по-далеч от човешкото познание. Но ние от света на феите вече знаем, че двата свята никога няма да бъдат напълно разделени. Земните духове успяват да надхвърлят преградите на времето и пространството, за да се срещнат с Висшето начало, което е едно — зад всички техни богове.
Идва нова епоха и в нея Авалон ще се струва на хората толкова далечен, колкото и селенията на феите. Момичето, което сега владее силата на Тор, иска да я използва, за да промени волята на съдбата; същото ще се опита да стори и тази, която ще дойде след нея. Няма да успеят — и дори Защитникът, когато дойде на белия свят, ще удържи мира в Британия само за кратко време. Друго не би могло и да бъде — щом техните животи са само мигове в живота на света.