— Но какво е сторил онзи великан? — не издържа Гауен.
— Казват, че вдигнал цяла планина от пръст и искал да я хвърли върху храма, но се явила Богинята и го спряла, той хвърлил пръстта и побягнал. Ако не вярвате, сами можете да видите хълма, в който се превърнала хвърлената от великана пръст. Той се намира на запад, съвсем близо до каменния кръг. Винаги изпращаме там един жрец и една жрица, които ръководят ритуалите по време на пролетното равноденствие.
Един по-силен пристъп на вятъра накара стените да потреперят. Гауен докосна с длан утъпканата пръст на пода. Имаше чувството, че земята потреперва под тежките стъпки на някакво древно, гигантско създание. „Ами феите?“, мислеше той. „Какво ли става със Сианна и Кралицата? Дали препускат някъде, брулени от вятъра, или празнуват и те някъде из тайните си подземни пещери?“ От онзи ден на езерото той не бе преставал да мисли за тях.
— А ние тук на сигурно място ли сме?
Гауен се зарадва, че малката Дика му спести притеснението сам да зададе този въпрос.
— Остров Авалон е свещен — отвърна Кайлеан. — Докато служим вярно на боговете, зла сила не може да ни стигне.
Всички замълчаха. Гауен продължи да се вслушва във воя на вятъра, който постепенно затихваше.
— А колко време остава? — прошепна Дика. — Колко остава до връщането на светлината?
— Толкова, колкото да се качиш до върха на Тор и да слезеш обратно — отвърна Рианон, която имаше направо свръхестествен усет за времето — както и останалите жрици.
— Значи друидите, които ще ни донесат огъня, вече са там горе — отбеляза Гауен, припомняйки си разказите на Бранос.
Кайлеан каза:
— Те чакат да настъпи полунощ. Изправили са се сами срещу всички ужаси, които се крият в студа и мрака. Помълчете сега, деца мои, и се молете на Богинята да запали светлинка в мрака на душите ни — защото може и да не ми вярвате, но мракът, който се крие в нашите души, е по-дълбок и по-страшен от тази нощ, която е обвила света.
Кайлеан замълча и всичко притихна. Дълго време никой не помръдваше. Гауен отпусна глава на коляното на Кайлеан. Чуваше се само тихото дишане на събралите се в залата. Вятърът беше спрял — сякаш целият свят бе затаил дъх в очакване, заедно с душите на хората, които седяха притиснати един до друг в мрака. Гауен трепна, защото усети някакво докосване. Беше ръката на Кайлеан, която започна бавно да го гали по косите. Той замръзна от удивление, и нещо, което бе се вледенило дълбоко в него, сякаш от зимния студ, започна да се топи. Нежната, едва доловима милувка продължаваше — Гауен притисна лице към коленете й, доволен, че никой не може да види сълзите, които се стичаха по лицето му.
Изведнъж всички застанаха нащрек. Не звук, а по-скоро някаква промяна, някакво трептене във въздуха ги накара да наострят уши. Все още цареше пълен мрак, но сенките наоколо като че ли не бяха вече толкова плътни и тежки. Нещо се раздвижи; чуха се стъпки. Някой отиваше към вратата.
— Чуйте! — вратата на залата се отвори широко. В мрака се очерта тъмносин правоъгълник от замръзналото от студ полунощно небе, осеяно със звезди. Отнякъде долетя песен — толкова тиха и нежна, сякаш пееха самите звезди.
Гауен не помръдваше, опитвайки се да разбере думите на песента. До него някой ахна и той се взря нагоре. На върха на Тор проблесна светлинка — съвсем мъничък, трептящ пламък, след миг последван от втори, после от трети. Момичетата зашушукаха и почнаха да сочат огньовете, но Гауен чуваше само песента:
Спирала от светлина се виеше надолу по Тор. Гласовете се чуваха по-слабо, когато шествието минаваше от обратната страна на хълма, и сетне отново се извисяваха с нова сила. Със същия трепетен копнеж, с който бе слушал християнските песнопения, Гауен се вслушваше в хармоничната мелодия. Но докато литургийното пеене на монасите звучеше като тържествено утвърждение на Божествения порядък, пеенето на друидите се разделяше на много различни мелодии, които се сплитаха и разплитаха в свободната и все пак неизбежна хармония на птича песен: