По-възрастните друиди и децата живееха в мъничката, подобна на пчелен кошер църква на отец Йосиф. Някои от мъжете също си бяха заминали. Дори първият друид, Куномаглос, бе потеглил да дири друг отшелнически скит из хълмовете. Една сграда за мъжете и една за жените щяха да са достатъчни, за да им осигурят подслон до лятото. Поне хамбарите и оборите не бяха много пострадали.
Според Гауен това означаваше, че Кайлеан запазва върховната власт. Поне никой от Вернеметон не бе дошъл, за да я оспори. Ако Върховната жрица бе разочарована от тези, които ги напуснаха, тя никога не се издаде. Гауен си мислеше, че Кайлеан приема това като необходимо пресяване на плявата — тези, които останаха, бяха най-силните. Кажи-речи, същото се бе случило и в света отвъд долината на Авалон — Гауен научи, че император Траян останал победител в гражданската война и сега се бил заел да въвежда порядък в своята империя.
Вятърът се усилваше. Гауен потръпна и кръстоса ръце, криейки премръзналите си длани под мишниците.
— Слез долу — повика го Сианна — и ме остави да връзвам аз. По-лека съм от теб.
Гауен поклати глава и поде:
— Аз съм по-силен… — но млъкна, защото забеляза яростния й поглед. Гневът промени още веднъж цвета на страните й.
— Остави я да връзва — каза някой наблизо. Гауен примигна. Едва сега видя, че Кайлеан стои до тях.
— Не мога! — възкликна той. — Тук е прекалено студено!
— Тя сама избра да живее с нас, и бих изневерила на дълга си, ако й пестях несгодите — каза мрачно жрицата.
Сианна гледаше ту единия, ту другия. В очите й проблясваше огънче — не можеше да реши на Кайлеан ли да се разсърди за суровите думи, или пък на Гауен, задето си бе присвоил ролята на неин защитник. После внезапно се пресегна, хвана го за глезена и дръпна с все сила. Гауен извика от изненада и се хлъзна по покрива. За миг стигна до непокритата част, където вече нямаше за какво да се залови, и се строполи в краката на Кайлеан.
Сианна веднага отскочи и се изкатери с бързината на катеричка на покрива. Гауен я изгледа гневно, но не можа да устои на смеха й. Поклати глава и се зае да събира парчета въже. Кайлеан си тръгна, все още понамръщена.
Тази вечер, докато седеше и слушаше как Бранос и отец Йосиф спорят и защитават всеки своята теория за музиката, Гауен изведнъж осъзна, че никога не е бил толкова щастлив. Вече се бе позатоплил и бе заситил глада си с овесена каша. Сгушен в завивките, той не можеше напълно да разбере спора на старците, но постоянната смяна на звучни песнопения и мелодичен звън на арфа изпълваше душата му.
Зимата отмина, след нея отмина и лятото. Изгорелите сгради бяха подменени с нови, по-хубави, и жриците вече започваха да говорят за каменен градеж. Първите несигурни опити на Гауен да свири на арфа постепенно се превръщаха в умение и увереност. Но той продължаваше да пее и с отец Йосиф и християните — звънливото му момчешко сопрано се издигаше високо над по-плътните мъжки гласове.
Сезоните се сменяха и Гауен чувстваше как някогашната несигурност, която бе долавял у Кайлеан, постепенно изчезва. Вече не очакваше от нея да замени майка му, пък и колкото по-едър и по-висок ставаше, толкова по-малка нужда изпитваше от това. Все още не бе убеден, че знае какво мисли тя за него, но колкото повече укрепваше новата общност на Авалон, толкова повече новодошли имаше, и Кайлеан бе прекалено заета да ги обучава, за да може да му отделя много време.
Когато поотраснаха, момчетата и момичетата, поверени на друидите от Тор, започнаха да учат поотделно. Все пак, понякога ги събираха, защото имаше неща, които и едните, и другите трябваше да научат. Срещаха се и за празниците. Така минаха цели седем години.
— Знам, че всеки от вас може да назове седемте острова на Авалон, но можете ли да ми кажете защо всеки от тях е свещен?
Доловил въпросителния тон в думите на Кайлеан, Гауен попримигна и се изправи. Лятото беше в разгара си. Земята тънеше в сънлив покой. По това време жителите на Авалон почти не се прибираха между четири стени. Затова и Повелителката бе събрала учениците си под един клонест дъб близо до езерния бряг. Гауен се чудеше за какво им бе всичко това — нали тези неща бяха първите, на които ги научиха още като малки деца? Защо й бе на Върховната жрица отново да ги занимава с тях?
След краткотрайната изненада, която ги накара да замъчат, Дика вдигна ръка. От слабичко, устато хлапе тя се бе превърнала в стройно младо момиче. Острите черти на лицето й напомняха на лисичка, а огненочервената коса увенчаваше челото й като ореол. Езикът й все още жилеше, но в момента очевидно се стараеше да бъде примерна.