— Опитвам, но островът е малък и не мога постоянно да се измъквам. — Сианна въздъхна и го потупа по ръката. — Благодаря ти. Ако не можех да разчитам на твоето приятелство, отдавна щях да съм избягала, независимо от това, което би казала майка ми!
— След година-две ще положиш жречески обет — каза весело Гауен. — Тогава Кайлеан ще трябва да се отнася към теб с уважение, ще не ще.
— А пък ти ще си преминал първата степен на обучението си за друид… — за миг тя задържа ръката си в неговата. Ръката й беше хладна, когато той я взе в своята, но сега ръцете и на двамата горяха. Внезапно Гауен се сети за другото посвещаване, което съпровождаше съзряването. Видя, че бузите й са пламнали, и предположи, че и тя мисли за същото. В същия момент Сианна рязко ИЗДЪРПА ръката си.
Но тази нощ, докато обмисляше всичко, което му се случи през деня преди да заспи, Гауен си каза, че между тях има нещо повече от приятелство. Беше убеден, че в случилото се днес се криеше някакво обещание.
Измина още една година и една зима. Зимата беше толкова влажна, че цялата долина на Авалон се бе превърнала в кално море. Водите се плискаха под подовете на наколните жилища на Хората от тресавищата. Гауен, който тъкмо слизаше по хълма, за да навести отец Йосиф, с мъка ПОДТИСНА една ругатня, докато се пързаляше по калта и рискуваше всеки момент да падне. Откак гласът му се измени, той не пееше толкова често на християнските литургии, но отец Йосиф, който бе пътувал много на младини, познаваше не само еврейските музикални традиции, но и теориите на гръцките философи, затова той и момчето с удоволствие се бяха заели да ги сравняват с това, което знаеха от друидската премъдрост. Но когато Гауен стигна до малката църква, отец Йосиф не беше там.
— Моли се в колибата си — чертите на брат Павел бяха изопнати от неодобрение. — Бог му е пратил треска за изпитание на плътта, но с молитви и пост той ще се пречисти.
— Мога ли да го видя? — попита Гауен. Внезапна тревога стегна гърлото му.
— Той няма нужда от помощта на един неверник — отбеляза монахът. — Иди при него като негов син во Христе, тогава ще си добре дошъл.
Гауен поклати глава. След като самият отец Йосиф нито веднъж не бе настоял той да приеме Христа, трудно би приел убежденията на брат Павел.
— Предполагам, че не би му предал, че един „неверник“ го благославя, но се надявам да проявиш достатъчно човечност и да му кажеш, че го обичам и че ми е мъчно, че е болен.
След тежката зима всички обитатели на Авалон бяха отслабнали, но като изключим пълния глад, нищо не можеше да спре едно момче на възрастта Гауен да расте. Така си мислеше Кайлеан, докато го наблюдаваше на празненствата по случай настъпването на пролетта. Той беше навършил вече седемнадесет години — бе висок, като всички от рода на майка му. Но косата му, след дългото отсъствие на слънцето тази зима, бе потъмняла и сега бе тъмнокестенява, досущ като на римлянин. Челюстта му се бе развила и сега вече зъбите му не изглеждаха несъразмерно големи. Смелата линия на носа и издадената брадичка вече очертаваха характерен орлов профил.
На ръст и тяло Гауен вече бе мъж, при това красив мъж, макар че явно още не можеше да го осъзнае. Често свиреше на арфа на празненствата. Дългите му пръсти се плъзгаха ловко по струните и изтръгваха от тях прекрасни звуци. Но погледът му все още издаваше, че е нащрек, сякаш постоянно се БОЕШЕ да не сбърка нещо.
„Дали това е просто присъщо на възрастта му — мислеше Кайлеан — или аз съм направила грешката да изисквам прекалено много от него?“
После го повика при себе си.
— Пораснал си — поде тя. Неочаквано се почувства неловко, срещайки ясния поглед. — Умението ти да свириш на арфа е забележително. Продължаваш ли да учиш музика и при отец Йосиф?
Гауен поклати глава.
— Той се разболя малко след средата на зимата. Слизах няколко пъти при християните, но те не ме пускат да вляза да го видя. Казват, че вече не ставал от леглото!
— Няма да се осмелят да не пуснат мен! — възкликна Кайлеан. — Веднага тръгвам да го видя, и ти също ще дойдеш.
— Защо не си ми казал, че отец Йосиф е болен? — попита Кайлеан, докато двамата слизаха надолу по хълма.
— Ти си винаги толкова заета… — той спря, защото видя израза на лицето й. — Освен това мислех, че някой може да ти е казал.
Кайлеан въздъхна.
— Прости ми — не беше редно да си изкарвам тревогите на теб. Нито пък да те виня, че ми казваш истината… — продължи тя. — Понякога ми се струва, че няма нито един миг през деня, в който някой да не ме дърпа нанякъде за нещо. Надявам се все пак винаги да намирам време за тези, които действително са в нужда. Знам, че мина много време, откак разговаряхме за последен път. Ето че скоро ще положиш обет и да бъдеш приет в братството на друидите. Как лети времето!