Минаха покрай кръглата хижа, която бе построена за жриците — пазителки на Извора на Кръвта и на градините наоколо. Продължиха по пътя, построен от християните. Параклисът, построен от тях, бе със сламен покрив като останалите постройки, но с втори конусовиден слой слама над първия, така че изглеждаше двуетажна. Тя се извисяваше сред построените наоколо колиби на братята като квачка сред пиленца. Един от по-младите монаси метеше листата, навяни върху пътеката от снощния вятър. Той вдигна очи, забеляза ги и забърза към тях, за да ги посрещне.
— Донесла съм консервирани плодове и сладкиши за отец Йосиф — Кайлеан посочи кошницата, която носеше. — Ще ме отведеш ли при него?
— На отец Павел няма да му се понрави… — започна младият мъж, посмръщи се и поклати глава. — Няма значение. Може би пък вашите лакомства ще събудят апетита на отец Йосиф. Отдавна не можем да го накараме да яде от нашата проста храна. Ще заслужиш дълбоката ни благодарност, ако успееш да го накараш да хапне нещо, но те предупреждавам, че от празника Рождество Христово насам не е хапвал повече, отколкото яде едно врабче.
Той ги поведе към една от кръглите хижи, не по-голяма от останалите. Отличаваше се единствено по оградената с бели камъни пътечка към входа. Монахът отметна кожената завеса, която заместваше вратата.
— Отче, тук е Повелителката на Авалон. Иска да те види. Ще я приемеш ли?
Кайлеан примигна — опитваше се да приспособи зрението си към мрака вътре след сиянието на пролетния ден. Отец Йосиф лежеше на нисък одър. До него мъждукаше догаряща факла.
Младият монах постави възглавница зад гърба на стария човек и му помогна да се изправи. После донесе малко трикрако столче за Кайлеан.
— Стари приятелю! — промълви тя. — Какво става с теб?
Чу се слаб звук, който можеше да бъде и смях.
— Тъкмо ти, Повелителко, би трябвало да можеш да прецениш най-добре! — Отец Йосиф прочете в очите й думите, които тя не се решаваше да произнесе, и се усмихна. — Нали на посветените е дадено да знаят кога изтича отреденото им време? Моят час е близо и аз съм доволен. Скоро ще видя отново Учителя… — той помълча, взрян в себе си, усмихвайки се на това, което бе видимо само за него.
След това въздъхна и отново обърна очи към Кайлеан.
— Но нашите разговори ще ми липсват. Защото, освен ако един старец на смъртно легло не успее да те убеди да приемеш Христа, няма да се срещнем отново преди края на мирозданието.
— Ти също ще ми липсваш — отвърна Кайлеан, примигвайки, за да спре напиращите сълзи. — Може би в друго време, в друг живот ще последвам пътя ти. Но в този живот съм се обрекла веднъж завинаги.
— Вярно е, че никой на тази земя не познава житейския си път, докато не стигне края му… — прошепна отец Йосиф. — Когато животът ми се промени изцяло, бях горе-долу на твоите години… Ще се радвам, ако изслушаш моя разказ, стига да искаш.
Кайлеан се усмихна и взе протегнатата му ръка в своята. Толкова крехка беше тази старческа ръка, че почти пропускаше светлината през себе си. Ейлунед и Рианон я чакаха, за да обсъдят заедно кои момичета да бъдат приети в тяхната общност. Нищо, щяха да почакат. Винаги имаше какво да се научи от думите на човек, комуто предстоеше да се изправи пред Вечната светлина, а на отец Йосиф не му оставаше много време.
— Бях търговец в Юдея, в един град, наречен Ариматея, в източния край на империята. Моите кораби стигаха до най-далечните пристанища, дори до Думнония, откъдето товареха калай. Натрупах голямо богатство. — Гласът му зазвуча по-силно. — В онези дни ме интересуваше единствено как да увелича приходите си. Живеех ден за ден, и ако в сънищата ми ме е спохождал споменът за земята, потънала в морските вълни, и ме е измъчвал копнеж по изгубеното познание, всичко това изчезваше с настъпването на деня. Събирах най-добрите във всеки занаят, най-известните личности по нашите земи, около трапезата си. Затова, когато започна да се говори за новия проповедник от Галилея, когото хората наричаха Йешуа, незабавно го поканих у дома.
— Знаеше ли, че и той е един от Синовете на Светлината? — попита Кайлеан. Божественото начало постоянно говори на хората — с гласовете на дърветата и хълмовете, в мълчанието на човешките сърца, но казват, че във всяка епоха един от Посветените във върховното познание бива изпратен сред хората, за да обърне сърцата им към светлината. Но Кайлеан знаеше и друго — че във всяка епоха тези, които наистина чуват гласа на Божия пратеник, са малцина.