Беше отсъствала цял месец и бе отвикнала от катеренето. Когато останалите се присъединиха към нея, тя все още не можеше да си поеме дъх и се бореше с желанието си да се подпре на някой от изправените камъни. Постепенно световъртежът премина и Кайлеан можа да заеме мястото си при каменния олтар. Една по една жриците влизаха в кръга и заставаха така около олтара, че образуваха фигура, наподобяваща слънце. Малките огледала от излъскано сребро, които висяха на коланите им, проблясваха, докато те се движеха наоколо, заемайки местата си. Киа постави сребърния Граал на камъка, а Бериан, която бе посветена за жрица едва на последния Еньовден, го напълни с вода от Свещения извор.
Тук нямаше нужда да се прави кръг. Мястото и без това бе осветено и неосквернено от поглед на непосветени, но все пак, когато кръгът от жени се затвори, въздухът вътре в него сякаш натежа и всичко затихна. Дори леденият вятър спря да духа.
— Поклон на сияйните небеса, озарени от вечната светлина — Кайлеан вдигна ръце и останалите последваха примера й. — Поклон на свещената земя, от която сме дошли всички. — Тя се наведе и докосна осланената трева. — Пазители на Четирите Четвърти, поклон!
Всички жрици се завъртяха последователно в четирите посоки на света и се завзираха пред себе си, докато започна да им се струва, че Силите, чиито имена и форми са дълбоко скрити в сърцата на мъдреците, добиват очертания пред очите им.
Кайлеан отново се обърна на запад.
— Поклон пред дедите ни, които са си отишли от нас. Бдете над нашите деца, свети отци… „Ейлан, скъпа моя, бди над мен… Бди и над сина си“ — тя затвори очи и за миг й се стори, че някой леко докосна косите й.
Сега Кайлеан се обърна на изток, където звездите избледняваха пред блясъка на изгряващата луна. Въздухът около нея потръпна от напрежение, докато останалите жрици също се обръщаха на изток в очакване на първата блестяща ивица светлина над хребета на хълма. Най-сетне нещо проблесна и Кайлеан изпусна дълбока въздишка, докато високият бор на върха на хълма се очертаваше тъмен на фона на бързо възхождащия лунен диск в златист ореол. Луната се изкачваше все по-високо, и колкото повече се отделяше от земята, толкова по-бяла и ярка ставаше светлината й, докато най-сетне заплува високо горе в цялата си неопетнена и недосегаема чистота. Жриците издигнаха ръце в жест на преклонение.
Кайлеан положи усилие, за да накара гласа си да не трепери и си наложи да навлезе в познатия ритъм на ритуала.
— На Изток се издига нашата господарка — Луната — запя тя.
— Звезда пътеводна, корона на нощта… — отвърнаха останалите в хор.
— Да бъде свято всяко нещо, докоснато от твоя лъч… — гласът на Кайлеан СЕ ЗАСили, и хорът на жриците, който й отговаряше, запя също по-високо — тя набираше енергия от силата на другите жрици, а те — от нейното вдъхновение.
— Звезда пътеводна, корона на нощта…
— Да бъде чисто всяко дело, осветено от Теб… — все по-лесно излизаха от устните й стиховете, силата вибрираше между нея и останалите жени. Колкото по-силна ставаше енергията в нея, толкова по-топло чувстваше и тялото си.
— Да бъде чист светликът, озарил хълмовете… — сега в края на стиха Кайлеан вече чувстваше у себе си сила да задържи тона, докато хорът й отговаряше, а другите също задържаха последен тон и гласовете им се издигаха в прекрасна хармония.
— Да бъде чист светликът, озарил гори и поля… — луната бе вече високо над върховете на дърветата. Пред себе си Кайлеан виждаше ясно долината на Авалон и седемте свещени острова, издигнали се над нея, и докато гледаше, погледът й постепенно достигаше все по-далеч, докато обхвана надлъж и нашир цяла Британия.
— Да бъде чист светликът, озарил всички пътища и странници… — Кайлеан разтвори ръце в благослов и изведнъж над хора се извиси чистото сопрано на Киа.
— Да бъде чист светликът по морските вълни… — погледът й се рееше над необятната шир. Тя вече не чувстваше тялото си.
— Да бъдеш свята ти — най-ярка сред небесните звезди… — лунното сияние я изпълваше, тя се рееше между небето и земята, можеше да види всичко, а душата й преливаше от благословен екстаз.
— Майко на светлината, прекрасна Луна, Повелителко на сезоните… — сега Кайлеан виждаше пред себе си единствено лунния диск — нищо друго.
— Ела при нас, Повелителко! Нека ние бъдем Твоето огледало!