— Звезда пътеводна, корона на нощта… — Кайлеан задържа последната нота, а останалите, почувствали прилива на Силата у нея, я поддържаха с тиха, хармонична мелодия. Когато пеещите спираха, за да си поемат дъх, звуците продължаваха да вибрират около тях. Жриците овладяваха постепенно енергията, чувствайки наближаването на мига, в който трябваше да извадят сребърните си огледала. Все така пеейки, жените се доближиха една до друга и образуваха полукръг, чиято отворена част бе обърната към луната. Кайлеан, все така изправена откъм източната част на олтара, се обърна към тях. Пеенето на хора бе съвсем приглушено.
— Повелителко, слез при нас! Повелителко, бъди с нас! Повелителко, ела при нас — сега! — и тя отпусна ръцете си рязко надолу.
Дванадесет сребърни огледала проблеснаха, докато жриците ги обръщаха така, че да уловят лунната светлина. Бледи лунни лъчи заиграха по тревата, докато жените се обръщаха с лице към олтара. Светлината сякаш извираше от сребристата повърхност на водата в чашата. Отблясъци пробягваха по притихналите фигури на жриците и по огромните силуети на изправените камъни. Сетне, когато огледалата се фокусираха, отразените лунни лъчи се срещнаха в една точка, във водата в чашата. Дванадесет малки, потръпващи луни се сляха в една и заблестяха като живак.
— Повелителко — ти, която нямаш име, и все пак носиш безчет имена прошепна Кайлеан, — ти, която нямаш форма, и все пак имаш много лица Както луните, отразени в нашите огледала, се сляха в една, така да бъде и с Твоето отражение в нашите сърца. Призоваваме те, Повелителко! Слез при нас, бъди сред нас!
Тя изпусна дълга въздишка. Тихото пеене замлъкна. Всичко потъна в тишина, изтръпнала от очакване. Жриците бяха съсредоточили погледи, внимание, цялото си същество върху водата в чашата на олтара. Кайлеан усети познатото чувство, което показваше, че трансът й се задълбочава — плътта й сякаш се разтапяше, не й останаха други сетива освен зрението.
Но дори то започна да й изневерява и луната в Граала се разми пред очите й. Променяше се може би не самият образ, а отразеният блясък — той ставаше все по-ярък, докато най-сетне поток светлина свърза луната и отражението й. Блещукащи частици затрептяха в светлинния сноп и постепенно оформиха една фигура, потънала в меко сияние, която се взираше с блестящи очи в Кайлеан.
„Повелителко“ — изплака сърцето й — „загубих това, което обичах. Как ще съумея да живея сама?“
„Но ти не си сама — имаш сестри и дъщери“ — дойде веднага отговорът. Гласът, който Кайлеан чуваше в сърцето си, беше насмешлив и дори малко хаплив. — „Имаш и син… А освен това имаш Мен…“
Кайлеан почти не осъзнаваше, че краката й се бяха подгънали и бе паднала на колене. Това нямаше значение. Душата й бе при Богинята, която й се усмихваше, и в същия миг любовта, която извираше от сърцето й, й бе върната стократно — така, че за известно време тя не можеше да осъзнае нищо друго.
Когато Кайлеан дойде на себе си, луната бе преминала своя зенит. Благословеното Присъствие бе изчезнало, и въздухът около тях отново БЕ СТуден. Останалите жени също започваха да се раздвижват. Тя наложи на мускулите си да й се подчинят и се изправи, треперейки, на крака. Откъслеци от видения все още трептяха в съзнанието й. Повелителката бе говорила с нея, беше й казала неща, които искаше да знае, но споменът избледняваше с всеки изминал миг.
— Благодарим ти, Повелителко, за Твоя благослов… — промълви тя. — Нека предадем благословията ти на света…
Жените благодариха на Пазителите. Киа пристъпи напред, взе сребърната чаша и изля водата, която се стече в сребрист поток по камъка. После, в посока, обратна на движението на слънцето, те обиколиха олтара и тръгнаха отново към пътеката. Само Кайлеан остана до каменния олтар.
— Кайлеан, тръгваш ли? Тук става много студено! — Ейлунед, която вървеше на края на процесията, спря и зачака.
— Още не. Трябва да премисля много неща. Ще остана още малко. Не се тревожете, наметалото ми ме сгрява — допълни тя, въпреки че трепереше от студ. — Вие тръгвайте.
— Добре тогава — в тона на другата жена се прокрадна съмнение, но този път гласът на Кайлеан звучеше заповеднически. Ейлунед също се обърна и последва останалите надолу по хълма.
Когато фигурите им се изгубиха по пътеката, Кайлеан коленичи пред олтара и го прегърна, сякаш искаше да задържи присъствието на Богинята.
— Говори, Повелителко! Кажи ми какво заповядваш да сторя?
Никой не й отговори. Да, в камъка имаше Сила — тя го чувстваше по изтръпването, което обхвана цялото й тяло, но Повелителката си беше отишла, и камъкът беше студен. След време тя въздъхна и се отпусна назад.