Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите
1
В тази буря имаше нещо нередно.
Донал не можеше да се досети точно какво го смущава, но… Дори тук, в планините, известни с името Пъкъла, лятото отдавна бе настъпило. Не се очакваха скорошни стихии, ако не се броят постоянните виелици по билата високо над невидимата черта, където свършваха горите. Разбира се, имаше гръмотевични бури, макар и редки, които връхлитаха долините, и свирепите удари на мълниите оставяха след себе си повалени дървета, понякога и пожари.
Само че днес небето синееше безоблачно и въпреки това в далечината отекваше тътен, самият въздух сякаш натежаваше от познатите признаци на зараждаща се буря. Донал стоеше до една от бойниците на крепостната стена, поглаждаше с показалец главата на ловния сокол, сгушил се в сгъвката на лакътя му, и мъркаше разсеяно на наежената птица. Знаеше, че чувствителното същество се тревожи от чудноватото електрическо напрежение във въздуха. Май изобщо не си струваше да го изнася днес… и заслужаваше пердах от стария соколар. Строгият мъж изобщо не би се поколебал да го напляска само допреди година. Вече беше друго. Макар и едва десетгодишен, Донал преживя изумителни промени. Тази беше сред най-стъписващите — изминаха само няколко новолуния, а соколарят, наставниците и конярите престанаха да го наричат „тоя хаймана Донал“, придружавайки думите си с плесници или камшични удари. Сега за тях беше „младият господар Донал“, обръщаха се към него с непривична почит и (както той веднага забеляза) твърде угоднически.
Вярно, животът му стана несравнимо по-лек, но промяната го лиши от спокойствие, защото не я бе постигнал сам. Досещаше се, че я дължи на простичкия факт — неговата майка Алисиана от Рокрейвън от известно време споделяше постелята с дом Михаил, господар на Алдаран, и скоро щеше да му роди дете.
Само веднъж (а оттогава минаха две лета) Алисиана се престраши да поговори за това със сина си.
— Донал, искам да ме слушаш внимателно, защото никога повече няма да повторя тези думи. За жената, лишена от закрила, животът е тежко бреме.
Баща му бе загинал в един от междуособните сблъсъци, разгарящи се неспирно между васалите на планинските господари. Всъщност Донал не го и помнеше. И оттогава се подслоняваха като презрени, голи и боси храненици ту при този сродник, ту при онзи. Момчето доизносваше захвърлени дрехи на свои братовчеди, винаги му даваха да язди най-грохналото конче, а и всички се правеха, че не го забелязват, когато младите му сродници се учеха на воинско изкуство. Колкото можеше, наваксваше със слушане и гледане.
— Мислех дали да те дам за осиновяване. Из тези планини не са малко сродниците на баща ти, можеше да израснеш в дома на някой от тях, за да му служиш, щом станеш мъж. Но какво ли щяха да отредят за мен — слугиня, шивачка, най-много певица край огнището на чужди за мен хора? Твърде млада съм, за да понеса с леко сърце такава участ. Затова се наех като певица при лейди Деонара. Тя е с крехко здраве и годините й се трупат. Досега не е родила живо дете. Ако се вярва на мълвата, господарят на Алдаран е ценител на женската хубост. А аз, момчето ми, съм хубава.
За Донал неговата майка беше най-прекрасната в света — с все още момичешката свежест на лицето си, със сякаш пламтящата си коса и огромните сиви очи. Никой не можеше да повярва веднага, че Алисиана има син на осем години.
— Донал, правя това и заради теб. А моите роднини ми обърнаха гръб заради решението ми. Недей и ти да ме виниш, ако чуеш хули за мен от хора, които не разбират положението ни.
Наистина, отначало изглеждаше, че Алисиана е сторила по-голямо добро на своя син, а не на себе си. Лейди Деонара, макар и сърдечна жена по природа, често се поддаваше на избухливостта, присъща на постоянно болнавите хора. Майката на Донал се държеше кротко и покорно, на острите думи от господарката на крепостта и злата завист на останалите жени отвръщаше само с добродушие и шеги. Затова пък момчето за пръв път в живота си получи цял кат дрехи, ушити по мярка, имаше свой кон и сокол, занимаваше се с учителя и наставника по воинско изкуство заедно с хранениците на господаря и пажовете на замъка. През това лято от утробата на лейди Деонара излезе последният мъртвороден син. И Михаил, господарят на Алдаран, взе Алисиана за своя барагана, като й се закле, че роденото от нея дете, все едно дали син или дъщеря, ще бъде признато за наследник на неговия род, освен ако някой ден му се роди син от законния брак. Тя беше всепризнатата любимка на господаря на Алдаран — дори Деонара я харесваше и сама я избра да сподели постелята на съпруга й, — а Донал зае по-високо положение заедно с нея. Веднъж господарят Михаил, толкова страховит в очите на момчето, го повика при себе си и каза, че чул добри думи за него от учителя и бойния наставник. Накрая го привлече към себе си в бащинска прегръдка.