„Сега, без да се бавя! Да достигна равнището на крепостта и веднага се спускам. Няма време за губене!…“
Само че въздухът беше някак тежък и плътен, трудно му беше да оглежда движението в него. Постара се да разшири докрай обсега на възприятията си, но навсякъде долавяше само силните магнитни полета на все по-яростната буря.
„И този път нещо не е наред, също като онзи ден! Та това изобщо не е истинска буря! Майка ми! Ох, мамо…“
Скованото от ужас дете си представи, че чува риданието на Алисиана в замъка: „Донал, момчето ми, какво ще стане с теб…“
Загуби всякаква власт над тялото си, а планерът пропадна… и продължи надолу…
Ако не беше толкова лек и с широки криле, несъмнено би се разбил в скалите, но макар Донал вече да не разчиташе посоката и силата на въздушните течения, продължи да се носи настрани. Пак се възползва от своя ларан, от способността да левитира, давана му и от звездния камък. Напъваше се да разгадае магнитния хаос на бурята, упорито се бореше за живота си. Насилваше се да не чува гласа на майка си, викаща от страх и болка. Не допускаше в съзнанието си и виденията как безжизненото му тяло се въргаля в подножието на стръмния склон. Потъна само в дарбата си, превърна крилете от кожа и пръти в продължение на ръцете си.
„Ето… това е нагоре… да спечеля още малко разстояние на запад…“ Едва се принуди да замре неподвижен, когато поредната мълния прониза въздуха наблизо. „Не се е насочила към мен нарочно… Та тя няма мисъл, няма ум…“ Спомни си и поученията на благата леронис, която му помагаше да овладява по малко способностите си: „Обученото съзнание може да подчини на волята си всяка природна сила…“
Донал си повтаряше думите й като в странен ритуал.
„Няма да се боя от вятъра, бурята, мълнията! Аз съм техен господар…“
Само че момчето беше на десет години и се зачуди кисело дали Маргали някога е дръзвала да излети в такава стихия.
Налетя го и дъжд, дрехите му мигом подгизнаха, вече трябваше да преодолява и треперенето от студ, за да не загуби контрол над крилете си.
„Сега. По-гладко. Надолу, още надолу, все с този поток… Право към земята, покрай склона… Няма време да си играя с обратното течение. Тук поне опасността от мълнии не е голяма…“
Стъпалата му почти докосваха земята, когато поредното мощно течение го понесе нагоре, далеч от твърдата опора. Донал хълцаше от отчаяние, но се пребори отново да насочи планера надолу, като увисна отвесно под конструкцията, хванал се здраво за подпорите на крилете, които смекчиха падането. Настръхналата кожа отново му подсказа близката опасност от мълния и той насочи цялата си сила да я отклони другаде — където ще да е. Трясъкът замалко щеше да му пръсне тъпанчетата на ушите, помътнелите му очи се разшириха от ужас, когато един от големите стърчащи камъни на склона се разцепи с грохот. Краката му докоснаха земята, Донал се затъркаля по стръмното и още в първия миг усети как подпорите се пречупиха като сухи съчки. Остра болка проряза едното му рамо, но с остатъците от волята си се накара да не напряга тяло — както го учеха да пада при воинското обучение, за да не пресилва костите си. Жив, макар натъртен навсякъде и разплакан от безсилие, той се спря зашеметен сред скалните отломъци, а светкавиците се стрелкаха безцелно около него и гръмотевиците сякаш прескачаха от връх на връх.
Успя да си поеме дъх и се надигна. Видя, че планерът може да се поправи. Провървя му, че и неговите ръце не изглеждаха като подпорите на крилете. Щом се озърна към разбития от мълнията камък, зави му се свят, а в главата му затуптя болка. Вдигна счупената си играчка, оставяйки крилете да се влачат, и я помъкна мъчително нагоре по хълма към портата на крепостта.
— Тя ме мрази! — изплака Алисиана. — Не иска да се роди!
В мрака, обгърнал съзнанието й, усети как Михаил улови внимателно нейните конвулсивно мятащи се ръце.
— Скъпа моя, излишно се измъчваш — промърмори той.
Потискаше неумолимо собствените си страхове. Надареният със силен ларан господар на владението също долавяше нещо ненормално в бурята, в ударите на мълниите навън. А ужасът на Алисиана само подхранваше собствените му черни предчувствия. И все му се струваше, че в стаята се е появил още някой освен уплашената до полуда жена и кроткото присъствие на Маргали, чието сведено лице се осветяваше от сините проблясъци на звездния камък. Михаил чувстваше вълните на покой, с които ги заливаше леронис, тя се опитваше да ги потопи в състояние, неуязвимо за тревоги. Самият той започна да диша дълбоко и равномерно, както го бяха научили отдавна, след малко Алисиана също се отдаде на потока от благост и се отпусна.