„Но откъде е това излъчване на страшна борба, на непоносим ужас… Тя е, още неродената… Страхува се, съпротивява се… Та нима раждането не е изтезание за тези мъничета? Някой трябва да я подкрепи, да й внуши, че я чакаме с любов…“
Господарят на Алдаран не само бе присъствал, но и помагал с дарбата си при раждането на всичките си деца. Познаваше смътната уплаха и яростта на още неоформеното съзнание, измъчвано от незнайни сили. Порови в паметта си. (Дали някое от децата на Клариса беше толкова борбено от първите си мигове? А децата на Деонара дори не успяваха да вдишат, горкичките слабачета…) Пресегна се с невидимата прегръдка на свръхсетивното към неясните мисли на напрягащото се малко създание, терзаещо се от страха и болката на своята майка. Прочисти съзнанието си от всичко друго и се постара да предаде на своята дъщеря само нежност. Не за нея бяха думите, разбира се — нима бебето ще ги разбере? Но чрез словото си помагаше, за да е посланието му изпълнено с топлота.
„Не бива да се боиш, мъничката ми. Скоро това ще свърши… ще дишаш свободно, а ние ще те залюлеем на ръце… Откога те чакаме и обичаме!“
Никак не му беше лесно да забрави в тези мигове смразяващите мисли за синовете и дъщерята, които загуби — цялата му любов не стигна да ги изведе от тъмата, където ги запрати техният пробудил се ларан. Опитваше се да прогони и спомените за безпомощните рожби на Деонара…
— Пуснете завесите — каза след малко.
Една от жените в стаята пристъпи на пръсти към прозорците и закри страховитата гледка на прорязваното от мълнии тъмно небе. Но тътенът продължи да отеква безмилостно.
— Я да видим как е малката — нареди акушерката.
Маргали се надигна от стола си. Плъзна внимателно дланите си край Алисиана, за да потопи по-лесно съзнанието си в тялото й, да проследи дишането й и докъде е стигнало раждането. Никой не биваше да докосва в такъв момент жена с дарбите на ларан, защото можеше да навреди на детето. Затова присъствието на леронис беше жизнено необходимо — тя щеше да използва своите телепатични и психокинетични способности. Алисиана се успокои замалко от безплътния допир, но щом Маргали се отдръпна настрани, родилката изкрещя внезапно:
— Донал, момчето ми, какво ще стане с теб…
А лейди Деонара Ардайс-Алдаран, дребна жена с видими белези на възрастта и страданието, доближи тихо постелята и стисна пръстите на Алисиана в дланите си.
— Не се бой за бъдещето на Донал. Дано Авара се смили и не се наложи, но ти се заклевам, че от днес нататък ще му бъда приемна майка, ще се грижа за него като за свой роден син.
— Деонара, толкова си добра с мен… — изпъшка измъчената жена. — А аз исках да ти отнема Михаил…
— Дете, сега не му е времето да се отдаваш на безсмислени угризения. Щом можеш да му дадеш онова, което не ми е по силите, значи си моя сестра и ще те обичам, както Касилда е обичала Камила. Заклевам ти се и в това. — Господарката на Алдаран се наведе и целуна полека Алисиана по челото. — Хайде, бреда, опитай да се успокоиш. Мисли само как след малко ще държиш дъщеря си на ръце.
До нея бяха бащата на детето й и жената, която се закле да й бъде сестра, но Алисиана не намираше покой. Стихията трещеше и бушуваше край стените на замъка, ужасът я просмукваше цялата. „Малката ли се бои така или самата аз?…“ Съзнанието й сякаш плуваше в мрака, макар и укротявано от застаналата наблизо леронис, от непоколебимата обич на Михаил. „Но за мен ли е или за дъщеря му?…“ Вече й беше безразлично, не съзираше нищо пред себе си. Преди винаги се осланяше на бледите видения за бъдещето, сега обаче от целия свят за нея останаха само страхът и съпротивата на детето. Струваше й се, че този безразсъден гняв се слива с оглушителния шум от гръмотевиците, а родилните болки се засилват и стихват с неравните проблясъци на мълниите… грохотът не беше отвън, а в съсипаното й тяло… уплахата и яростта се изливаха в самата нея… имаше само умора… Мъчеше се да вдиша, извика немощно и мислите й угаснаха с облекчение в тъмата, в тишината, в нищото…
— Ай, каква е бясна! — възкликна акушерката, хванала предпазливо мятащото се бебе. — Успокойте я, домна, преди да прережа пъпната връв, иначе ще кърви прекалено… Ох, че сила има в тази мъничка женичка!
Маргали се наведе над пищящото новородено. Дребното личице беше тъмночервено от напъните. Почти примижалите от виковете очи бяха яркосини. Видя, че главицата е покрита с гъсти червеникави косъмчета. Маргали плъзна длани по голото телце и загука тихичко. Детето се поукроти и престана да се бори. Акушерката успя да среже пъпната връв и да я превърже. Но когато пое момиченцето, за да го повие, побърза да го остави внимателно на пелените и отдръпна изтръпналата си ръка.