— Олеле… Еванда да се смили над всички ни, но ето че се появи на бял свят още една от онези… Е, поне мога да кажа, че когато порасне, няма защо да се бои от насилници, щом отсега поразява със своя ларан. Нечувано е да се прояви в такъв дребосък!
— Уплаши се от теб — подхвърли Маргали, но усмивката веднага изчезна от лицето й. И тя обичаше милата Алисиана. — Горкото дете, никога няма да познава майчината ласка…
А Михаил коленичи до тялото на любимата си, лицето му се набръчка от мъка.
— Алисиана, скъпата ми…
Изведнъж се озърна намръщен. Деонара бе поела повитото бебе от ръцете на Маргали и го полюшваше, чертите й бяха изопнати от свирепата жажда на отказаното й от съдбата майчинство.
— Е, Деонара, сигурно не си чак толкова съкрушена. Не ще имаш съперница за мястото на майката в сърцето на това дете, нали?
— Не ти подобават тези слова — укори го тя, притиснала момиченцето до съсухрените си гърди. — Обичах Алисиана с цялата си душа, господарю. Нима би предпочел да обърна гръб на това безпомощно създание, или все пак ще е по-добре за всички ни да я отгледам с обич като свое дете? Вземи я, съпруже, и се грижи за нея, докато си намериш друга любимка за нейна майка. — Колкото и да се сдържаше Деонара, горчилката се промъкна в гласа й. — Тя е единствената ти жива наследница. И щом отсега има ларан, ще трябва винаги да бдиш над нея с тревога. Аз обаче бях лишена дори от този майчински страх…
Остави бебето в ръцете му и той се взря с неописуема мъка и нежност в личицето на рожбата си.
А проклятието на Майра отново проехтя в паметта му: „Никоя друга няма да положиш в постелята си… ще бъдеш безплоден като убито от зимата дърво!“ Мъничето като че веднага долови объркването му, изпищя и се загърчи в прегръдката му. Бурята отново се разбушува край стените на крепостта.
Михаил гледаше с почуда дъщеря си. Само нея щеше да има, ако онази вещица бе познала бъдещето му. Бебето сякаш искаше да надвика стихията, розовите юмручета бяха стиснати до болка от ярост. А вече виждаше в неоформените черти подобие на Алисиана — извитите вежди и високите скули, блясъка на големите очи, пламенния цвят на косата…
— Алисиана загуби живота си, за да ми даде този скъпоценен дар. Дали да не я наречем с името на майка й?
Деонара трепна като от плесница.
— Господарю, нима се осмеляваш да дадеш на дъщеря си име на мъртвец? Избери й име, обещаващо по-добра съдба!
— Ще се вслушам в мъдрия ти съвет. Тогава, домна, ти избери името.
Деонара се запъна:
— Аз… аз щях да нарека нашата първа дъщеря Дорилис. Нека носи това име като знак, че ще й бъда истинска майка. — Докосна с пръст бузката на момиченцето. — Харесва ли ти, малка девойко? О, погледни — тя заспа най-после. Умори се от плач…
А зад прозорците бурята стихна отведнъж, остана само звукът от падането на последните капки.
3
Единадесет години по-късно…
Настъпи часът на тъмата преди зазоряване. Снегът се сипеше над манастира в Неварсин, вече затрупан от преспи.
Не се чуваше звънът на камбана, а и някой да я биеше, звукът не долиташе дотук от покоите на отеца-настоятел. И все пак във всяка килия и спалня братята и послушниците се пробудиха едновременно, сякаш от съня ги изтръгна този един-единствен сигнал, разнесъл се безшумно навсякъде.
Аларт Хастур от рода Елхалин в миг премина от унес към бодрост, нещо в съзнанието му бе настроено да възприеме сигнала. В първите си години тук често се успиваше, но правилата не позволяваха никому да буди друг. Обучението в манастира бе насочено и към изостряне на способността да чуваш беззвучното и да виждаш невидимото.
Не му беше студено, макар да се завиваше само с качулатото си расо. Вече бе закалил тялото си и се топлеше с вътрешната си енергия по време на сън. Нямаше нужда и от осветление. Стана, наметна расото върху простата дреха, която носеше денем и нощем, и пъхна стъпалата си в грубите сламени сандали. В джобовете си сложи малкия подвързан молитвеник, кутията с перодръжката и запушения рог с мастило, паницата и лъжицата си. Така събра в дрехата си всички вещи, които един монах можеше да има и да използва. Дом Аларт Хастур още не беше приел всички обети на ордена „Свети Валентин от снеговете“. Оставаше му една година, преди да прекъсне окончателно връзките със света под стените на манастира — свят, изпълнен със смут, за който си спомняше всеки път, когато се наведеше да стегне кожените каишки на сандалите си. Защото във Владенията прозвището „сандалджия“ се възприемаше от мъжете като най-тежка обида, подсказваща нрав, по-подходящ за жена, ако не и порочни наклонности. И сега беше принуден да успокои съзнанието си с три дълбоки и бавни вдишвания, после промърмори молитва за онзи, който нарушаваше спокойствието на мислите му. В същото време Аларт осъзнаваше болезнено иронията на положението си.