— Вярвам ти — някак много печално промълви господарят на Алдаран. — Върви си с мир у дома, Рейхъл. Искам само едно нещо от теб — закълни се, че признаваш законния съпруг на моята дъщеря и никога няма да вдигнеш ръка срещу него — открито или с лукавство. Ако чуем словата ти под заклинание за истина, Скатфел си остава ваш завинаги — нито аз ще ви тормозя, нито наследниците ми.
Рейхъл рязко вдигна глава, яростта и презрението разкривиха лицето му.
Донал се намръщи. „Нашият баща не биваше да го притиска точно сега! А и нима мисли, че съм твърде слаб да опазя Алдаран, след като си отиде от света?“
Все пак отначало изглеждаше, че господарят на Скатфел ще отстъпи.
— Добре, повикай своята леронис, нека наложи заклинанието — изрече и ъгълчетата на устата му се извиха надолу. — Братко, никога не бих помислил, че ще ми причиниш това, че ще поискаш да се унижа.
Пристъпяше неспокойно от крак на крак, докато Маргали влезе в залата. И изглеждаше, че е готов да коленичи пред Донал и Дорилис. Неочаквано се изправи като подхвърлен и кресна:
— Не! Значи да се закълна, че ще оставя на мира копелето от Рокрейвън и адското ти изчадие? По-добре Зандру да ме прибере! Ще изтрия от лицето на земята магиите им!
Изведнъж в ръката му се появи кинжал. Донал извика неволно и му се изпречи, за да прикрие с тялото си Дорилис, но тя писна пронизително, в залата изпращя непоносима синя светлина и господарят на Скатфел отлетя, гърбът му се изви в агония, после се свлече бездиханен. Половината му лице беше изгоряло от мълнията.
Настъпи тишината на ужаса. Дорилис захленчи:
— Той щеше да заколи Донал! После и мен! Всички видяхте ножа!
Тя закри лицето си с длани. Брат й потисна напъните за повръщане, разкопча наметалото си и покри с него трупа.
Дом Михаил изхриптя, опомнил се от шока:
— Не е непочтено да погубиш клетвопрестъпник, затаил желание за убийство дори в часа, когато е дошъл да се предаде. Дъще, няма от какво да се срамуваш.
Въпреки жестоките думи стана от креслото, коленичи до тялото на Рейхъл и откри лицето му.
— Братко… Как стигнахме дотук?
В очите му нямаше сълзи. Наведе се и целуна почернялото чело, после пак го покри с наметалото. Стана и се обърна към заклетия съратник на Рейхъл.
— Отнесете го обратно при хората му. Ти си свидетел, че той сам си навлече възмездието за подлостта. Аз обаче не искам да отмъщавам повече. Нека най-големият му жив син наследи Скатфел, макар че щеше да е справедливо да дам имението на Донал, а на тях — Високи чукари.
Мъжът знаеше, че дом Михаил е прав. Поклони се.
— Да бъде волята ви, господарю. Най-големият му жив син Лоран вече е на седемнадесет и може да поеме управлението на Скатфел. Но какво да предам на господаря Хастур… — Той се изчерви и се поправи: — На негово височество Деймън-Рафаел, крал на страната ни?
Аларт реши, че е време да се намеси, и се обърна към господаря на Алдаран.
— Враждата му е с мен, сроднико. Ще сляза да се срещна с него невъоръжен, както той поиска.
Касандра изохка:
— Аларт, недей! Намислил е злодейство!
— И така да е, длъжен съм да говоря с него. — Аларт не забравяше нито за миг, че стана причина Алдаран да бъде замесен във враждите на равнинните Владения. Чу заплахата на своя брат и не се усъмни, че намеренията му са съвсем сериозни. — Твърди, че искал да се помири с мен, както Рейхъл от Скатфел искаше да се разбере някак с господаря на Алдаран. Не мисля, че дойде тук с намерението да убие Донал. Поддаде се за миг на омразата и плати с живота си. Кой знае, може би Деймън-Рафаел се стреми само да ме убеди, че е крал по право, и да настоява за моята подкрепа. Вярно е, че преди да знам всичко, което ми е известно сега, аз му дадох клетва. Може би искрено ме смята за предател. Ще отида да говоря с него.
Касандра се вкопчи в него.
— Няма да те пусна! Няма! Той иска да те убие, дори и ти не се съмняваш в това!
— Няма да ме убие, госпожо — натърти Аларт и я бутна настрани с неприсъща грубост. — Знам какво правя и ти забранявам да ми пречиш.
— Забраняваш ми, тъй ли? — Тя не понечи повече да го доближи, всички видяха неудържимия й гняв. — Добре, предай от мен на Деймън-Рафаел, че ако само те докосне с пръст, ще насъскам срещу него всеки носител на звезден камък в Пъкъла!
Докато слизаше по пътеката, Аларт не можеше да забрави лицето на Касандра, а неговият ларан го затрупваше с видения на разруха и бедствия.
„Наистина не се съмнявам, че Деймън-Рафаел ще се опита да ме убие, но аз трябва да го изпреваря, както бих посякъл бясна твар, от чия паст хвърчат лиги и се готви да ме сръфа. Ако той седне на трона, Владенията ги очакват само нечувани нещастия. Никога не съм искал да властвам. Чужди са ми такива болнави мечти. Щях да съм предоволен, ако бях останал зад стените на Неварсин или в някоя от Кулите. А ето че моята дарба ми разкри що за управник на страната ни ще бъде Деймън-Рафаел. Не мога да допусна това, дори да се наложи аз да го убия!“