„Няма надежда“ — отчая се Аларт. Защото знаеше за скрития в ръкава на Деймън-Рафаел кинжал. „Дори не му стига храброст да се изправи открито срещу мен, а иска да ме прободе, докато съм в прегръдката му. О, братко мой…“
Простря съзнанието си към Деймън-Рафаел и го скова неподвижен със своя ларан, доведен до съвършено умение от годините в Неварсин и придобития опит в Кулата Хали. Острието вече лъщеше на слънцето.
Брат му се помъчи да скочи към него, но не можа да помръдне. Аларт поклати глава тъжно.
— Значи така разбираш прегръдката между близки хора? Това ли е достойнството, което те прави годен да седнеш на трона? — Той въздъхна, едновременно освободи ясновидската си дарба и махна преградите от съзнанието си. — Виж какъв владетел щеше да бъдеш, братко мой, който стъпка в калта братската обич.
Виденията нахлуха като пълноводна река в ума на Деймън-Рафаел. Завоевания, кръвопролития, насилия, безмилостно налагане на властта. Опустошаване на Владенията… Хора със смазан дух, превърнати в слепи слуги. Земя, разкъсвана от все по-мощни оръжия. И всички на колене пред краля, който не е справедлив управник и защитник на народа си, а безмилостен деспот, мразен, както никой преди него не е бил ненавиждан по тези земи…
— Не, не… — шепнеше Деймън-Рафаел и пак се мъчеше да удари с кинжала. — Не искам да виждам повече! Никога не бих направил всичко това!
— Нима? И ти носиш дарбата на Хастурите. Попитай се сам какъв крал ще бъдеш. — Аларт престана да стоварва прозренията си върху своя потресен брат, макар да го задържаше неподвижен. — Бъди си сам съдник. Вгледай се в себе си.
Маска на влудяващ ужас вкамени лицето на Деймън-Рафаел. И с усилието на безумец той освободи ръката си с ножа. Аларт не трепна. След миг можеше да бъде повален сред камъните… или брат му все пак разбра достатъчно?
— Няма да бъда такъв крал — изграчи Деймън-Рафаел. — Казвам ти — няма!
Със светкавично движение обърна острието и го заби до дръжката в гърдите си. Свлече се на земята и прошепна:
— Дори ти, малко братче, не можеш да предвидиш всичко!
После се закашля и избълва струйка яркочервена кръв. Аларт усети как мислите му избледняха в небитието.
29
Въоръжените отряди се махнаха от долината, но тътенът на гръмотевиците отекваше неспирно от околните възвишения, мълниите начесто се забиваха във върховете. Касандра влезе в залата на замъка и стрелна уплашено с поглед Аларт.
— Тази неестествена буря не спира, откакто тя порази Рейхъл. Сигурно вече знаеш, че не позволява на Рената да я доближи.
Дорилис бе отпуснала глава в скута на Донал. Изглеждаше като човек, измъчен от силна треска. Стискаше ръката на своя брат, не я пускаше нито за миг. Клепачите закриваха очите й, но момичето ги отвори, щом усети, че Касандра пристъпи към нея.
— От този гръм страшно ме боли главата — прошепна отмаляла. — И не мога да го спра. Касандра, ще ми помогнеш ли да го махнем някак?
— Ще се опитам. Не се тревожи излишно, чия, просто си преуморена.
Жената хвана пръстите й, но тутакси ги пусна с вик на болка, а Дорилис се разрида.
— Не исках да го правя, не исках! А става с всекиго, който ме докосне! Пак нараних Маргали, дори Катя, когато се опитваше да ме облече. Касандра, махни това от главата ми, моля те! Никой ли не може да спре този гръм?
Дом Михаил се наведе да погледне дъщеря си в очите, ръцете му потрепваха от уплаха.
— Успокой се, съкровище мое, никой не те обвинява. — Обърна се отчаян към Касандра. — Възможно ли е да облекчим някак състоянието й? Донал, ти имаш същия ларан. За нищо ли не се сещаш?
— Как ми се иска да знаех лек за болката й…
Касандра се престраши и отново хвана ръката на Дорилис. Този път не се случи нищо, но тя не успя да потисне страха в душата си, макар да си налагаше с цялата си воля невъзмутимостта на наблюдателка. Озърна се към Рената, която долови ясно мисълта й: „По-добре е ти да провериш състоянието й, аз нямам твоя опит.“
— Ще ти дам нещо, за да заспиш — промълви накрая Касандра. — Струва ми се, че от почивката ще ти олекне.
Рената побърза да донесе сънотворната отвара, а Донал поднесе шишенцето към устните на момичето. Дорилис преглътна послушно, но измънка плачливо:
— Боя се да заспя. Сънувам само ужасии, все чувам как кулата се срутва, а гръмотевиците сякаш блъскат вътре в главата ми. Бурята вече е в мен и не се маха…