Донал я вдигна на ръце.
— Сестричке, нека те отнеса в леглото ти.
Тя се вкопчи в него.
— Не, моля те, не искам да оставам сама. Плаша се! Моля те, Донал, стой при мен!
— Няма да се отделя от теб, докато не заспиш — обеща той с въздишка и даде знак с очи на Касандра да дойде с тях.
Отнесе Дорилис в спалнята й, остави я внимателно на леглото и повика прислужничките да разхлабят връзките на дрехите й и да свалят пантофите от краката й. Но и след като я завиха, тя не искаше да пусне ръката му. Промърмори му нещо, което Касандра не чу добре. Със свободната си ръка Донал я погали нежно по челото.
— Мила, сега не е време да говорим за това. Болна си. Щом възстановиш силите си и се уверим, че болестта на прехода е отминала… тогава — да, стига да искаш. Вече ти обещах.
Наведе се да я целуне по бузата, но тя хвана главата му с двете си ръце и устните им се срещнаха. В целувката нямаше нищо детско, нито братско. Той се отдръпна полека, угрижен и смутен.
— Спи, дете. Изтощена си. А трябва да си силна и бодра за празнуването на победата в голямата зала.
Тя отпусна глава на възглавницата и му се усмихна.
— Да… — промърмори сънливо. — За пръв път ще седя до баща си като господарка на Алдаран… а ти до мен… съпруже…
Силната отвара вече я унасяше. Клепачите се спуснаха над очите й, но тя още не пускаше ръката му. И след като заспа, мина време, преди Донал да освободи внимателно пръстите си.
А Касандра се чувстваше твърде неловко, че стана свидетелка на цялата сцена. И все пак знаеше, че Донал нарочно я накара да остане в стаята, докато сестра му заспи. Разбираше и друго — въпреки болестта Дорилис съзнаваше какво прави… и защо.
„Да, вече ми изглежда твърде възрастна за годините си…“
Върнаха се в залата и Рената ги погледна с безмълвен въпрос.
— Да, тя заспа — увери я Донал. — Но, в името на боговете, какво й даде, за да се унесе толкова бързо? — Щом чу отговора, той се стресна. — Това?! На довчерашно дете?!
И дом Михаил промърмори с изумление:
— Такава доза би приспала и грамаден мъж, чиято плът е разядена от черна гнилоч! Не е ли опасно?
— Не посмях да рискувам с по-блага отвара — въздъхна Рената. — Чуйте… — В ясното небе се стрелкаха мълнии и трещяха оглушително по върховете. — Ето, продължава дори в сънищата й…
— Благословена Касилда, смили се над нас! — изпъшка господарят на Алдаран. — Какво ли я мъчи?
— Нейният ларан е напълно неуправляем — сериозно отвърна жената. — Господарю, не биваше за нищо на света да й позволиш да отприщи яростта си срещу враговете на Алдаран. Загуби всякаква власт над дарбата си. Забелязах тревожните признаци още в наблюдателния пост, когато тя се превъзбуди, после главата й се замая. А тогава не я мъчеше с пълна сила преходът към женствеността. Сега… сега всичко, на което я научих, просто се е изпарило от ума й. И не знам какво друго можем да направим за нея. — Тя склони глава и направи дълбок реверанс пред дом Михаил. — Господарю, вече те помолих веднъж, но ти отказа. Този път не виждам друго спасение. Умолявам те, позволи ми да изгоря пси-центровете в мозъка й. Дано все още е възможно, докато тя спи.
Господарят на Алдаран въртеше глава ужасен.
— Предлагаш това, след като нейният ларан спаси всички ни… Какво ще остане от нея, ако го направиш?
— Мисля… не, надявам се, че така само ще я отърва от мълниите, които я измъчват. Вярно, ще загуби дарбата си, но вече и тя самата го иска. Чу я за какво молеше Касандра… Пак ще има красотата, способностите и чудесния си глас. И ще може… — Тя сякаш се задави с думите си, но решително се обърна към Донал. — Пак ще може да роди наследник на Алдаран, който ще носи нейния ларан в гените си. Само не бива да ражда дъщери.
Донал й бе признал за обещанието си по време на обсадата.
„Щом Дорилис ще бъде обвързана за цял живот в брак ди катенас, натрапен й още преди да е научила нещо за семейния живот или любовта, ще има само достойнството на съпруга, но не и обичта на мъжа си. Честно и справедливо ще е да има дете, което да обича и отгледа. Не бих се гневила. Разбира се, щеше да е по-добре, ако избере не Донал, а друг за баща. Но както се нарежда животът й, едва ли ще опознае друг мъж, за да направи подходящ избор. А и господарят на Алдаран е решил вече, че син на Донал и Дорилис ще наследи Владението. Не, не бих се сърдила Дорилис да роди дете от Донал. Всъщност аз съм неговата съпруга и всички го знаят… или ще научат, като му дойде времето.“
А Аларт отново преживяваше видението как в същата тази зала васалите на Алдаран посрещат с гръмки одобрителни викове обявяването на показаното им бебе за наследник. Но защо, чудеше се той, дарбата му показва само този момент? Все му се струваше, че останалото е скрито в буреносни облаци.