Донал наведе глава, като че не искаше да срещне погледа на Рената.
— Все пак е твърде крайна мярка — промълви господарят на Алдаран. — Та тя спаси всички ни! И сигурна ли си, че ако постъпим така с нея, няма да я сполети нещо много по-лошо? Ще можеш ли да унищожиш само пси-центровете, без да засегнеш останалото?
Рената отговори с голямо нежелание:
— Господарю, никоя леронис не би посмяла да даде такова обещание. Обичам Дорилис като свое дете, ще направя за нея всичко, което ми позволяват опитът и способностите. Но дори не мога да предположа докъде се е разпрострял в мозъка й този ларан, доколко е пострадала от непоносимите вълнения напоследък. Знаеш, че смущенията на електрическите потоци в мозъка водят до гърчове. А дарбата на Дорилис някак превръща мозъчните й импулси в разряди, извличащи енергия от електрическите полета на цялата планета. Вече не може да контролира своя ларан. Всички я чухме да казва, че усеща гръмотевиците в себе си. Не знам колко е сериозно състоянието й. Нищо чудно да се наложи да залича отчасти паметта й.
Донал прежълтя.
— Не! — примоли се той. — Нима би се престрашила да я направиш слабоумна?
Рената не искаше да го погледне в очите.
— Не мога да се закълна, че това няма да стане — каза съвсем тихо. — Ще направя всичко за нея, но…
— Не! — отсече непоколебимо господарят на Алдаран. — Няма да го допусна, сроднице. Дори рискът да е нищожен. Знам, че мислиш доброто на дъщеря ми, но наследницата на Алдаран да живее като повлекана от простолюдието, без ларан… По-добре да е мъртва!
Рената се поклони смирено.
— Тогава да се надяваме, че няма да се стигне до този ужасен край.
Дом Михаил ги огледа поред.
— Ще се видим довечера на празненството по случай победата. Сега ще обиколя да проверя точно ли се изпълняват заповедите ми.
Излезе с вдигната глава, гордо изправен. Рената незабележимо поклати глава, докато го съпровождаше с поглед. „Той ликува. Вече властва над Алдаран, без никой да го заплашва. И Дорилис е част от опората на властта му. Иска да я има до себе си като оръжие, като заплаха.“
Момичето спеше, страховете и гневът й бяха потиснати от упойката.
Но скоро щеше да се събуди. И тогава?…
По залез слънце вече не отекваха гръмотевици. Аларт и Касандра стояха на терасата пред покоите си и се взираха в долината.
— Трудно ми е да повярвам, че тази война свърши — промълви жената.
— Почти сигурно е, че и враждата с Райднау ще бъде прекратена. Само баща ми и Деймън-Рафаел упорстваха в желанието си да ги прогонят обратно към Сушавите градове. Не вярвам някой друг да се опълчи срещу оставането им в Серайс.
— Аларт, а какво ще стане сега в Тендара?
— Как да позная? — усмихна се нерадостно съпругът й. — Предостатъчно доказателства имаме колко подвеждащо може да бъде моето ясновидство. Допускам, че принц Феликс ще управлява страната, докато Съветът му избере наследник. За жалост и двамата знаем на кого ще се спрат накрая.
Тя сгуши глава в раменете си.
— Не искам да бъда кралица.
— Любима, и аз не изпитвам никакво желание да бъда крал. Но още когато се забъркахме в решителните събития на нашата епоха, знаехме, че няма как да избегнем последиците от своите постъпки. — Той въздъхна. — Ако това наистина стане, веднага ще определя Феликс Хастур за свой главен съветник. От малък е отглеждан, за да седне на трона, и е запознат с тънкостите на държавните дела. Известно е, че всички еммаска с кръв на чиери са столетници, може да наставлява и вкарва в правия път двама или трима крале. А понеже никога няма да има син, който да ме свали от трона, ще бъде най-безпристрастният ми съветник. Току-виж, двамата с него заедно свършим онова, което се очаква от един крал.
Прегърна Касандра през раменете, замисли се за онова, което му напомни и Деймън-Рафаел преди смъртта си — нейните гени бяха променени и имаше надежда тяхното дете да съчетае дарбите на Хастурите и Ейлърд, без да бъде погубено от своя ларан.
Тя се усмихна.
— И аз научих много в Кулата. Вече мога да се погрижа да не зачевам дете, което ще ме убие, преди да е излязло от утробата ми. Е, винаги ще има някаква опасност… — Тя се загледа в очите на любимия си. — Но след всичко, което преживяхме заедно, такъв риск не ми изглежда прекомерен.
— Ще имаме време да обмислим внимателно как да те опазим — увери я той. — Но дори ако съдбата не ни е отредила такава радост, Деймън-Рафаел остави десетина синове недестро. Поне един от тях би трябвало да е подходящ за бъдещ крал. И такова бъдеще не буди гняв у мен. Нагледах се на отровните плодове от гордостта.