Засега прозренията му показваха само неясното лице на момче от рода на Хастурите, което щеше да го наследи на трона. Нито знаеше, нито го беше грижа дали ще е негов син или на брат му.
Друго го мъчеше — никога нямаше да се освободи от мъката и вината за смъртта на Деймън-Рафаел. Не би разкрил пред никого, освен на Касандра, че в този ден всъщност взе първото си решение като управник на страната. Не жалеше за неумолимия бъдещ тиранин, когото възпря, принуждавайки го да се самоубие, а за по-големия си брат, с когото заедно плакаха над гроба на техния баща.
Но онзи Деймън-Рафаел отдавна бе изчезнал в небитието… ако някога бе съществувал, освен във въображението на Аларт!
До ушите им стигна далечен отглас на грохот и Касандра трепна. Озърна се през прозореца към тъмните облаци, скрили върховете отвъд долината.
— Май е най-обикновен летен дъжд. Вече видя ли светкавица, сещам се за… — Тя се запъна. — Мислиш ли, че Рената е права? Трябваше ли и ние да се помъчим да убедим дом Михаил, че е най-добре дарбата на Дорилис да бъде унищожена, докато спи?
— Не знам… — поколеба се той. — Сега не съм толкова склонен да се доверявам на прозренията си. И аз смятах своя ларан за проклятие. Ако някой ми бе обещал тогава да ме освободи, щях да се съглася с радост. А ето какво стана… Може би с навлизането в по-зряла възраст Дорилис също ще открие в себе си достатъчно сила и устойчивост, преживените изпитания пък ще й бъдат само от полза.
— Трябва да отида да я нагледам — неспокойно промърмори Касандра.
Аларт се засмя.
— Ах, все същата си оставаш, любима — ще бъдеш кралица, а искаш да бдиш до леглото на болно момиченце, което дори няма да е сред твоите поданици!
Тя гордо вирна глава.
— Станах наблюдателка и лечителка, преди дори да помисля, че е възможно да седна на трон. И се надявам никога да не откажа помощта си на човек, който има нужда от мен!
Той вдигна едната й ръка към устните си и полека целуна дългите й изящни пръсти.
— Дано и аз бъда крал, достоен за теб!
Рената също се заслуша в гръмотевиците и се сети за Дорилис, докато се подготвяше за празненството.
— Донал, ако смяташ, че си способен да й повлияеш, трябва да я убедиш в искреното ми доброжелателство. Тогава бих могла да работя с нея, да възстановим каквото е научила. Ще й бъде по-лесно да си припомни как да контролира дарбата си с мен, отколкото да започва отначало с някой непознат.
— Ще се опитам — обеща той. — Не се боя да я разгневя. Никога не е обръщала силата си нито срещу мен, нито срещу баща ни, а щом се владее поне дотолкова, не се съмнявам, че ще научи пак и останалото. Сега е преуморена и уплашена, отново я тормози болестта на прехода. Но когато се възстанови, всичко ще бъде наред. Уверен съм в това.
— Дано боговете решат ти да си прав — усмихна се жената, опитвайки се да прикрие тежките предчувствия.
Неочаквано Донал изрече решително:
— Скъпоценна моя, искам на празненството да обявя пред баща си и пред Дорилис какво ме свързва с теб.
Рената завъртя глава яростно.
— Това изобщо не е най-добрият момент! Тя още не е толкова силна, че да понесе тази неприятна вест.
— Може би — намръщи се той, — но необходимостта да я лъжа много ме потиска. Щеше ми се не Касандра, а ти да бе видяла как Дорилис се вкопчи в мен, когато я сложихме в леглото й. Искам тя да проумее най-после, че винаги ще се грижа за нея, но не бива да се заблуждава какви ще бъдат отношенията ни. А тази вечер… ще седи до мен като моя съпруга…
Млъкна смутен, защото пак се сети за целувката. Момичето май бе забравило напълно, че му е сестра.
Рената въздъхна. Болестта на прехода поне отчасти обясняваше всички несгоди на Дорилис — емоционалните и физиологичните сътресения у всеки телепат, започващи с навлизането в пубертета. Особено опасно беше едновременното пробуждане на свръхсетивните дарби и още неосъзнатата и необуздана сексуалност. Нищо чудно нямаше, че Дорилис бе потърсила обич от своя герой от детинство, от мъжа, когото винаги бе смятала за свой защитник… а и вече неин съпруг по волята на един жесток старец, когото не притесняваше дори такъв унизителен за всички фарс.
— Вярно е, че тя преживя първия пристъп на болестта, който често е и най-тежкият. И когато се опомни от вълненията на обсадата… Но точно на празненството?! Донал, тя ще седи за пръв път на почетната маса като призната от всички господарка на Алдаран, като твоя съпруга. Нима искаш да й вгорчиш и тази радост?