Насред врявата Касандра се приведе към ухото на Аларт и прошепна:
— Защо Дорилис не е тук!…
— По-добре стана, че закъсня — неохотно отвърна той. — Струва ми се, че и без това прекалено се гордее с положението и силата си.
Тъкмо в този миг дом Михаил се обърна към тях двамата.
— Братовчеде, щях да се радвам, ако можеше да останеш при нас още дълго. Само че не се съмнявам в скорошното решение на Съвета — ще те призоват да се върнеш в Тендара. След смъртта на твоя брат наследяваш Владението Елхалин.
Господарят на Алдаран се взря в Аларт и изведнъж присъщото му благоразумие се пробуди. Вече виждаше пред себе си не просто сродник и приятел, а предстоящ владетел, с когото вероятно трябваше да поддържа внимателно отношенията си в бъдеще. Беше един от Хастурите и вероятно още преди средлетния празник щеше да седи на трона в Тендара.
Аларт почувства как всяка дума от устата на дом Михаил е премерена на везните на предпазливостта.
— Братовчеде, надявам се завинаги да си останем приятели.
Отговори му от сърце:
— Аз също се надявам най-горещо, че ще има само дружба между Алдаран и Елхалин.
„Нима отсега нататък с никого няма да ме свързва простото приятелство?“ Мисълта му вдъхна униние.
Господарят на Алдаран седна на креслото си и промълви загрижен:
— Ще мине половин година само докато разчистим останките на кулата и още два пъти по толкова, за да я изградим наново. Донал, дали да не поканим матричен кръг, може би от Трамонтана или от равнините, за да свършат тази работа несравнимо по-бързо?
Приемният му син кимна.
— Да, така ще бъде най-добре за всички. Да не забравяме, че мнозина бяха далеч от дома си заради обсадата. Ако бе продължила още малко, нямаше да приберем почти нищо в хамбарите.
— Да, лероните могат да измислят по-добре кулата този път, пък и ще я строят с матрици. Вярно, ще трябва да им се отблагодарим достойно, но пък крепостта ни отново ще има с какво да се гордее. А когато тук управляват децата ви, пак ще имат откъде да оглеждат цялата долина. Макар да мисля, че още много години никой не би посмял отново да прати армии срещу нашата твърдина!
— Татко, ще ми се денят, когато някой друг ще седне на твоето място, да бъде в много далечното бъдеще. — Донал стана и се поклони. — С твое позволение…
Отиде право при масата на жените, където седеше Рената.
— Ела, любима, трябва да говорим с моя приемен баща. Когато Дорилис се присъедини към нас по-късно вечерта, той вече ще знае истината и няма да се изненада или разгневи.
Рената се усмихна и се опря на подадената й ръка. Насадените още в детството й предразсъдъци я караха да се срамува, че той се държи толкова откровено, и в същото време знаеше, че това е цената, която ще трябва да плати за упорството в любовта си. Когато разбра, че Донал ще се ожени за своята полусестра, имаше избор — можеше да се махне, да се върне при семейството си. Повечето жени биха постъпили точно така. Тя предпочете да остане в Алдаран като барагана на Донал и не се срамуваше от положението си. Тогава защо няколкото крачки до почетната маса й се струваха толкова мъчителни?…
Аларт наблюдаваше намръщен. Чудеше се какво може да стане, дали ще има неприятен сблъсък между Рената и Дорилис. Пак поклати глава. Тези видения… Момичето още не беше влязло в залата. Все пак се понадигна от креслото си, но тутакси се отказа. Още не можеше да разгърне диплите на неясното бъдеще, нищо решаващо не се бе случило. Врявата и бъркотията в залата, натрапвани му непрекъснато от неговия ларан, съвсем смутиха ума му. Опита се да ограничи съзнанието си единствено в настоящия момент — в голямата зала се чуваше само шумът на веселбата.
— Много съм привързана към Дорилис — възпротиви се Рената. — Никак не ми се иска да й помрача вечерта. Пък и все още съм убедена, че е по-добре да говорим с нея, когато напълно отмине опасността от болестта на прехода.
— Но ако разкрие сама истината, ще изпадне в ярост, и то с пълно право — настоя Донал и я поведе към почетната маса. — Длъжни сме да кажем поне на баща ми, дори моментът да не е подходящ за Дорилис да научи.
— Съпруже, каква е новината, подходяща за ушите на моя баща, но не и за моите?
Престорено оживеният глас на момичето прозвуча като звън на счупено стъкло. Дорилис беше облякла празничната си синя рокля, косата й беше сплетена и прибрана на гърба, но тази вечер изглеждаше по-нелепо отвсякога в премяната на зряла жена. Стъпваше по пода на залата като насън. Аларт и Маргали се надигнаха неволно, щом доловиха какво става в главата й, а дом Михаил протегна ръка към дъщеря си.