— Мило дете, толкова се радвам, че се почувства достатъчно добре, за да дойдеш при нас.
Тя обаче не го чу, изцъкленият й поглед като че пронизваше хванатите за ръка Донал и Рената. И внезапно кресна:
— Рената, как смееш да говориш така за мен!
Жената не сдържа тръпката на гузна изненада. След миг се усмихна на момичето.
— Не съм казала нищо, което да не показва моята обич и загриженост за теб. Ако има нещо, което още не сме споделили с теб, то е само за да ти спестим прекомерното напрежение, докато не си се възстановила.
Въпреки благите думи сърцето й едва не спря, щом прозря какво означаваше погледа на Дорилис — тя измъчено се вкопчваше в своя разпадащ се разсъдък. И отново успяваше да проникне в мислите на околните. Наследницата на Алдаран изпищя от ярост при внезапното прозрение и се нахвърли срещу Донал.
— Значи на нея си дал онова, което отказваш на мен! Какво си въобразяваш — че тя ще роди наследника на Алдаран ли?!
— Грешиш, ние не… — започна Рената, но момичето не чуваше нищо.
— Мислите си, че съм сляпа, а? Даже баща ми крои заговор твоето дете да наследи Владението!
Донал се опита да улови ръцете й, но тя се дръпна бясно.
— Ти ми обеща! — закрещя оглушително в лицето му. — Опита се да ме залъгваш, сякаш съм детенце, което ще утешиш с приказчици. И през цялото време си искал тя да роди първия ти син. Няма да стане, кълна се! Ще я погубя!
Нетърпим проблясък озари залата, грохотът сякаш щеше да срине стените. В последвалата мъртвешка тишина Касандра се хвърли към Дорилис, която вдигна ръка.
— Стой където си, Касандра! И ти ме лъжеше, защото си нейна приятелка, а не моя. Наговорили сте се, от самото начало си знаела какво зло ми готви! Сама съм сред вас, никой не го е грижа за мен!
— Дорилис, тук няма човек, който да не те обича… — прошепна Донал.
Дом Михаил се изправи, лицето му се сгърчи в сурова маска. Заговори със заповедния глас:
— Дорилис! Искам да млъкнеш веднага! — Момичето се вцепени. — Държиш се възмутително! — Бащата надвисна като огромен сокол над дъщеря си. — Как дръзваш да започнеш непристоен скандал в разгара на празненството?! Какво ти дава право да говориш толкова грубо на нашата сродница? Заеми мястото си до мен и кротувай!
Дорилис пристъпи към почетната маса и Рената си отдъхна. „Въпреки могъществото си тя е още дете и е свикнала да се подчинява на баща си…“
На следващата крачка вбесеното момиче се отърси от влиянието на заповедния глас.
— Не и не!!! — извика с почти нечовешки глас и затропа с крак, както допреди година. — Няма да ме унижите! А ти, Рената, посмя да ме уязвиш в сърцето! Гордееш се, че имаш от моя съпруг каквото дължи на мен, подтиквала си го да ме залъгва с празни обещания и братски целувки по челото. Няма да ми се перчиш с издутия си корем! Няма!!!
Лицето й се освети от синкаво сияние и Аларт разбра, че ей сега ще се сбъдне едно от най-кошмарните му видения…
Рената отстъпи в сляпа паника и се препъна в някакъв стол, а Донал изрева:
— Дорилис, не бива! — Заслони любимата си с тяло. — Ако си разгневена, аз съм причината…
Нищо друго не успя да каже. Тялото му се изви като дъга в мълнията. Разтресе се, после се сгърчи и падна, овъглен като дърво в камина. Повече нито вдиша, нито помръдна.
Стана толкова внезапно, че в долната част на залата никой не видя нищо, само навсякъде отекваха викове и обвинения. Маргали още седеше зяпнала глуповато повереницата си, Касандра се бе смръзнала с протегнати към Дорилис ръце. Аларт побърза да я дръпне назад.
Дом Михаил пристъпи към дъщеря си и се олюля, подпря се с двете си ръце на масата. Лицето му беше потъмняло от нахлулата кръв, мъчеше се да заговори. Думите му тежаха като камък от непоносима горчилка.
— Проклятието… Ето че настъпи окаяният ден, предсказан ми от една вещица. Наистина ще се вайкам и жаля, че не съм умрял бездетен. — Затътри се към поваления Донал и се отпусна бавно на колене до него. — Синко, синко… — Когато пак вдигна лице към Дорилис, лицето му изглеждаше издялано от къс скала. — Хайде, момиче, какво чакаш? Защо не поразиш и мен, та да се свърши всичко?!
Тя също не бе помръднала. Очите й бяха празни. Устата й зееше като в безмълвен крясък.
Аларт насила се опомни от шока и тръгна към дом Михаил, в този миг мълния проряза въздуха и Дорилис изчезна в сиянието. Аларт отскочи назад зашеметен. Пламъците на светкавици изпълниха залата, момичето отново се виждаше сред тях, очите й блестяха диво. Смъртоносни криволици се стрелкаха на зигзаг навсякъде, в другия край на залата един мъж подскочи над стола си и се свлече мъртъв. Всички заотстъпваха от Дорилис, обкръжена от безумната игра на стихията като статуя на ужасна богиня. Лицето й не беше на дете. Не беше и човешко.