Само Рената не отстъпи. Някакво късче от съзнанието на Аларт все още намираше сили да се пита дали тя не се бои просто защото няма какво повече да губи. Жената тръгна към Дорилис. Крачка, още една. За пръв път, откакто уби Донал, момичето се раздвижи, за да възпре Рената със заплашителен жест. Тя обаче нито трепна, нито спря.
Дом Михаил захриптя немощно:
— Недей, Рената. Моля те, дръпни се… Не искам и теб да погуби…
Тя продължаваше полека, след миг протегна ръце. Тъжният й глас се разнесе в залата въпреки грохота:
— Дорилис, милото ми дете…
И момичето падна в прегръдките й, притисна се до нея. Светкавиците изчезнаха. Изведнъж Дорилис отново беше малкото момиче, ридаещо безутешно на рамото на Рената.
— Толкова ми е зле — прошепна след малко. — Какво стана? Нали уж имаше празник? Донал много ли ми се сърди?
И закрещя — пресеклив вой на ужас. Увисна на ръцете на Рената, сякаш животът напусна и нея.
Гръмотевиците над замъка затихнаха замалко.
30
— Твърде късно е — повтори Рената. — Едва ли някой ще бъде в безопасност, ако й позволим да се събуди.
Могъщи копия светлина се забиваха в околните планински била. Аларт се питаше мрачно какви ли сънища спохождат Дорилис. Всъщност не му се искаше да знае.
В първите мигове, след като момичето си спомни какво направи, Рената я накара някак да погълне голяма доза от същата силна отвара. Заспа бързо и досега не се събуждаше от дълбокия унес. Бурята бушуваше наоколо, но поне не доближаваше замъка.
— Повече не бива да й даваме от отварата — напомни Рената. — Дори ако успея да я убедя — в което много се съмнявам, — почти сигурно ще умре.
Господарят на Алдаран промърмори зло:
— По-добре да стане така, отколкото да погуби всички ни, както уби моето момче… — Гласът му се прекърши. Трескав блясък замени сълзите в очите му. — Никаква надежда ли няма?
— Уви, дори когато те помолих за последен път, сигурно вече е било късно. Твърде голяма част от мозъка й е увредена. Господарю, няма надежда за Дорилис. Знам колко е тежко, но трябва да разбереш и да се примириш. Остава само да се погрижим да не повлече със себе още мнозина в небитието.
Бащата се загледа безчувствено в краката си и накрая промълви:
— Как можем да й попречим?
— Не знам. Почти съм убедена, че никой друг с тази смъртоносна дарба не е стигал на прага на младостта, затова нямаме представа за истинските възможности на Дорилис. Трябва да се посъветвам с лероните от Трамонтана или може би от Хали. Ще измислим как най-добре да я направим безопасна за околните… — тя преглътна и се овладя — …през малкото време, което й остава. Господарю, тя си играе с целия електрически потенциал на планетата. Умолявам те да не подценяваш разрухата, която може да причини тепърва, ако я уплашим.
— Прокълнат съм — тихо и кротко изрече Михаил. — Бил съм обречен още в деня на раждането си, но досега не подозирах. Ти се опита да ме предупредиш, гордостта обаче ме направи глух. Само аз заслужавах смърт през всичките тези години, а вместо мен отнасяше невинните деца…
— Моля те, позволи ми да се посъветвам със своите приятели от Кулите!
— За да се разнесе по целия свят новината за позора на Алдаран? Няма нужда, Рената. Аз донесох на белия свят това страшно проклятие. Вярно, без зла умисъл, дори с искрена обич. Сега ще го пратя обратно в забравата!
Светкавично измъкна кинжала си от ножницата и замахна към Дорилис. Но откъм неподвижното тяло изпращя ослепителна бяла криволица и го отхвърли в другия край на стаята. Аларт отиде да му помогне и като не долови дишането му, отначало го помисли за мъртъв.
Рената укори печално дом Михаил:
— Господарю, забрави ли, че и тя е телепат? Дори в съня си усети твоето намерение. Макар и да не вярвам, че би поискала да живее след случилото се, в мозъка й още има някакъв център, който се брани. Не можем да я убием. Наистина трябва да потърся помощта на Хали или Трамонтана.
Той наведе глава.
— Ти решавай, сроднице. Веднага ли ще тръгнеш?
— Няма време за пътешествия. Ще ги достигна с мислите си.
Рената хвана в ръка матрицата си и се приготви да разпростре съзнанието си. Вкопчи се в тревогата си, в нуждата да намерят решение. Така отлагаше мига, в който трябваше да се изправи срещу немислимия факт… Донал го нямаше. Касандра седна безмълвно до нея, за да бди над тялото й.
Сякаш се изсули от рокля, която изведнъж й стана твърде широка. Отначало Рената осъзнаваше тялото си, отпуснато като безчувствената Дорилис, после се пренесе в сенчестия безплътен свят и… вече стъпваше на площадката върху Кулата Трамонтана. Озадачи се какво я привлече насам, но видя образа на Йън-Михаил в алената роба на Пазител.