— Значи Донал умря неочаквано от насилие? Бях негов приятел, учех го да си служи с дарбата си. И сега трябва да го потърся в отвъдното. Щом е загинал толкова внезапно, едва ли подозира, че е мъртъв. Духът му може да е впримчен като в капан близо до тялото и се опитва безпомощно да проникне отново в плътската си обвивка. Безпокоях се за него, но не знаех какво го е сполетяло, докато не те видях. — В това призрачно пространство, където всичко беше само представа, той докосна леко ръката й. — Рената, всички споделяме мъката ти. Обичахме го. Искахме да бъде с нас в Трамонтана. Трябва да го открия.
Тя забеляза навреме лекото трептене, подсказващо, че Йън-Михаил ще отдръпне мислите си, и се вкопчи в него със сила, смутила безплътния свят като отчаян вопъл.
— А Дорилис, сроднико? Какво да правим с нея?
— Уви, не знам. Нейният баща не пожела да ни я повери и не разбираме дарбата й. Жалко. Може би щяхме да открием как да овладее своя ларан. Архивите на размножителната програма са в Арилин и Хали. Дано там могат да ти дадат съвет. Не ме бави, сестро. Имам дълг към Донал.
Присъствието му изведнъж се смали до малка точица на хоризонта. Завидя му с тъпа болка, че последен ще срещне Донал. Тя добре знаеше, че връзките между живите и мъртвите са опасни и за едните, и за другите. Покойниците не биваше да остават твърде близо до скръбта на близките си. А живите не биваше да проникват в селения, където още нищо не ги привличаше. Йън-Михаил, наложил си от юноша хладната сдържаност на Пазител, можеше да стори тази последна добрина на приятеля си, без да го заплашва нищо. Но ако Донал беше от семейството му, щеше да възложи тази задача на другиго.
Уморена, разколебана, обзета само от тъга, Рената насочи мислите си към Хали. Принуждаваше се да запази спокойствие, защото дадеше ли воля на чувствата си, не би могла да остане повече в това равнище на битието. А ако не прогонеше веднага терзаещите я спомени, рискуваше да се залута завинаги в илюзорните сбъднати мечти на призрачния свят.
Но сивотата сякаш нямаше край и макар да различаваше смътно Кулата Хали в далечината, не можеше да подчини съзнанието си, за да се пренесе натам.
После някъде на въображаемия хоризонт се мярна позната фигура, млада и засмяна, недостижима… Донал! Толкова далеч от нея! Тук, където всичко се подчиняваше на мисълта, нещо от него се бе съхранило… Забърза към него с беззвучен радостен вик.
„Донал, тук съм! Почакай ме, любими!“
Не го доближаваше, а и той не се обърна. С последната искрица разсъдливост тя си напомни: „Не бива, забранено е. Той вече е недосегаем. Ако продължа след него, може да ме повлече със себе си… И няма връщане.“
После мъката надделя. „Няма да вървя в безкрая. Искам само да го видя още веднъж. Да се простим, защото и от това бяхме лишени… Само този път…“
Устреми се след смаляващия се силует, мисълта привидно я носеше вихрено над сивата еднообразна равнина. И когато се сети да се огледа, всичко познато бе изчезнало, Кулата Хали не се виждаше никъде, само все по-дребната фигурка на хоризонта я подмамваше…
„Не! Това вече е безумие! Трябва да се върна, преди да е станало късно и за мен.“ Още през първата година на обучението й обясниха защо нито е възможно, нито е допустимо живите да нахлуват в незнайните светове, отредени на покойниците. Само че вече и благоразумието не стигаше да я възпре. „Трябва да го видя, да го целуна още веднъж, да се сбогувам… Иначе как ще живея! Не може това да е забранено, трябва да се простим! Та аз съм опитна в работата с матрица и знам какво правя. Така ще имам сили да продължа по пътя си и без него…“
Последният шепот на замлъкващия разум я накара да се усъмни, че наистина на хоризонта е Донал. Не беше ли илюзия, породена от тъга и копнеж, от нежеланието да приеме неумолимата окончателност на смъртта? В този свят на представите съзнанието й лесно можеше да си въобрази Донал и да го следва, докато тя също изчезне в непристъпните за живите селения.
„Не искам да знам! Не искам!“
Сякаш вече тичаше с все сила след смаляващия се силует, но умората от отчаянието правеше усилията й безплодни. Накрая не можеше да помръдне, само извика жално: „Донал, почакай ме!“
Изведнъж сивотата просветля, сенчеста фигура й препречи пътя и нечий глас изрече името й — познат, нежен глас.
— Рената, недей! Братовчедке… Не бива да продължаваш нататък.
Пред нея стоеше Дорилис, но не чудовищното същество, обгърнато от мълнии като змии, не повелителката на бурите, а малкото момиче от щастливото лято.