— Когато в началото не извличаше от струните желаните звуци, кое беше готов да проклинаш — инструмента или неумелите си пръсти? Предполагам, че по-късно си подчинил същите тези неловки пръсти на волята си. Затова недей да проклинаш своя ларан. Волята ти още не се е научила да го контролира. — Помълча, за да осмисли юношата думите му, и продължи: — Различното бъдеще, достъпно за дарбата ти, е нещо напълно извън теб, не е породено нито от страха, нито от паметта ти. Но уплашиш ли се, това се дължи изцяло на теб — отнемаш си възможността за избор. Самият ти, Аларт, си вдъхваш този ужас. Научи се да го насочваш и потискаш, тогава ще се вглеждаш спокойно в множеството пътеки и ще знаеш коя е най-добра за теб.
— Но как да се спася от страха? Не искам да се боя!
— Кажи ми — промълви благо възрастният мъж — кой от боговете според теб е насадил страха в душата ти, сякаш те е проклел? — Аларт мълчеше засрамен. — Щом самият ти извикваш тази боязън в душата си, ще се научиш да се взираш в нея сякаш отстрани, дори самичък да избираш кога да изпитваш страх. Но първо трябва да признаеш, че всяко опасение и проява на нерешителност са твои. Започни с това. Всеки път, когато колебанията ти пречат да избереш, питай се: „Какво ме плаши? Защо предпочетох ужаса, лишаващ ме от избор, пред свободата да преценя кое е най-добро за мен?“ Ако се поддаваш на уплахата, оставяш вродените си рефлекси да избират вместо теб. А както ми каза, напоследък не си правил нищо, за да не ти се случи нищо ужасно. Започни оттук, Аларт. Не ти обещавам да се освободиш от страха, а само да му станеш господар след време, за да не те лишава от сила и решителност. — Отецът-настоятел се усмихна съчувствено и добави: — Все пак се добра до Неварсин, нали?
— По-ужасно беше да остана, отколкото да тръгна — промълви Аларт, а цялото му тяло се тресеше.
— Ето, могъл си да избереш. Сега остава да погледнеш отвъд страха. Накрая ще прозреш, че това чувство е твой слуга.
— Дано боговете ми позволят…
Така започна животът му тук… и продължаваше вече шест години. Бавно и мъчително се пребори с вцепеняващия ужас, подчини тялото си, разбра как да търси сред разклоняващите се пътища онзи, по който нямаше да си навреди. После виденията се стесниха постепенно като коридор, започна да вижда само себе си в настоящето, в този ден, и вършеше необходимото… нито повече, нито по-малко.
Но ето, след тези шест години го връхлетяха накъсани видения — път, скали и преспи, непозната крепост, родният му дом, лицето на жена… Закри очите си с длани, сграбчен от предишното безсилие.
„Не! Искам да остана тук, да избера сам съдбата си, да не наподобявам чужд глас…“
През тези години го оставиха сам да определя посоката, да зависи само от своя избор. Сега външният свят отново се стоварваше отгоре му. Дали някой отвъд стените на манастира бе стигнал до решение, засягащо и Аларт, включваше го в кроежите си? Ужасът отново се надигна, за да удуши волята му. Той обаче знаеше как да победи.
„И страхът е мой, но аз съм негов повелител, а само от мен зависи кой път ще предпочета…“
Напрегна се да открие сред множащите се картини поне една възможност да си остане брат Аларт, намерил покоя в тясната си вледенена килия, налучкал своя начин да допринесе с нещо за бъдещето на света, в който живее…
Нямаше такова бъдеще и само по себе си това вече беше прозрение. Какъвто и избор да му натрапваха отвън, не би могъл да го отхвърли. Задълго остана коленичил на студения каменен под, за да преодолее съпротивата на съзнанието си. Трябваше да приеме неизбежното. Когато го повикаха, не се плашеше от нищо.
До обяд бе съзрял достатъчно от преплитащите се възможности, простиращи се в безкрайно разнообразие пред взора му, за да знае поне отчасти какво да очаква. Виждаше баща си — разгневен, умоляващ, убеждаващ. Значи това беше първото изпитание…
Щом му предадоха, че трябва да отиде при отеца-настоятел, той застана спокоен и безстрастен пред стареца.
— Синко, дошъл е родният ти баща и иска да говори с теб. Можеш да се срещнеш с него в северната гостна.
Аларт сведе поглед за миг.
— Отче, а трябва ли да говоря с него?
Монахът го познаваше твърде добре, за да проникне лесно под маската на невъзмутимостта.
— Нямам основание да отхвърля молбата му.
Аларт замалко да изтърве яростното „Но аз имам!“, само че го бяха научили да не се поддава на сприхавост. След малко успя да изрече кротко:
— Почти целия ден се подготвях за тази среща. Не искам да напускам Неварсин. Тук открих умиротворението и как да съм полезен. Помогни ми, отче!
Старецът въздъхна. Бе притворил очи, както винаги, защото виждаше по-добре с мисълта.