Дом Стивън продължи по-умерено:
— Сине, безсмислено е да хабим сили за този спор. Дай ни поне шанс да те убедим, че опасенията ти са напразни. И те умолявам най-после да облечеш дрехи, подобаващи на мъж от потомците на Хастур. Подготви се за завръщане у дома с мен. Толкова си ни необходим, скъпи сине, и… толкова ми липсваше…
Искрената обич в гласа му прободе като копие сърцето на Аларт. Хиляди детски спомени напираха да залеят волята му, размиваха границата между минало и бъдеще. Да, баща му искаше да го превърне в пешка на своята гордост и наследени родови амбиции и все пак… господарят на Елхалин обичаше синовете си. Как се тревожеше преди години за здравето и разсъдъка на Аларт! Иначе за нищо на света не би се съгласил да го пусне точно в манастира Неварсин.
„Нямам сили дори да го намразя, а щеше да ми е много по-лесно, ако можех…“
— Ще дойда с теб, татко. Повярвай ми, не исках да те гневя.
— Нито за мен беше приятно да те заплашвам. — Дом Стивън протегна ръце. — Защо още не сме се поздравили като роднини? Нима тези кристофоро отричат кръвните връзки между хората?
Аларт прегърна баща си и се изуми печално колко костеливо и крехко е станало тялото му. Надменната сприхавост прикриваше немощта на напредналата възраст.
— Не, татко, боговете да ме пазят, не съм отхвърлил родството. А сега нека се приготвя за пътуването.
— Върви, разбира се. Не мога да ти опиша колко се дразня, като те виждам с тези одежди…
Аларт не продума, само се поклони и отиде да се преоблече. Да, щеше да потегли с баща си и да се преструва на покорен син. До предела на търпимото. Вече се досещаше какво му подсказваше отецът-настоятел. Този свят имаше болезнена нужда от промени, а той нямаше да ги постигне от убежището си зад манастирските стени.
Виждаше се да язди, после зърна за миг огромен реещ се сокол, мярна се лицето на жена… Твърде малко знаеше за жените. А неговият баща и съмишлениците му се канеха да го хвърлят насила в обятията не на една, а на цели три, упоени и смирени… Е, срещу това щеше да се опълчи с цялата мощ на волята си! За нищо на света не би се замесил в чудовищната размножителна програма на Владенията. Никога. Сгъна расото си и за последен път коленичи на студените плочи в килията.
— Свети Носителю на бремето, дай ми сили да поема на плещите си своя дял от товара…
Стана и започна да облича обичайните дрехи на един благородник от Владенията. Накрая препаса сабята си за пръв път от шест години.
— Благословен вовек бъди, Свети Валентине от снеговете, просветли ме да крача праведен по света… — прошепна, въздъхна и огледа килията си за миг.
Обзе го печалната увереност, че никога няма да я види отново с очите си.
4
Червинът, дребният ездитен елен на Дарковър, стъпваше предпазливо по тясната пътека и току мяташе разклонените си рога, сякаш се сърдеше
на падащия сняг. Вече бяха слезли от планините, до Хали оставаха само три дни път. Но за Аларт пътешествието продължи цяла вечност. Струваше му се, че са минали години и е обиколил безкрайни пространства, огромните простори на промяната. И беше изтощен.
Само дисциплината, която се научи да си налага в Неварсин, го преведе през хаоса на виденията — гъмжило от възможни бъдещи събития, разклонения и варианти на всяка крачка, изникващи от нищото с всяка дума и постъпка. А докато минаваха през опасните планински проходи, Алард съзираше гибелта си безброй пъти, ако неговият червин стъпи накриво, както му беше ясно и накъде трябва да го насочи, за да оцелее. В манастира се научи да продължава напред през страха, но неспирните усилия го изцеждаха докрай.
И друго видение никога не напускаше мислите му. В ума му все изплуваше непоносима гледка — как баща му лежи мъртъв в краката му насред някаква непозната стая.
„Не искам да започвам живота си във всекидневието с отцеубийство!“
Но не можеше да прикрие своя гняв от самия себе си. Иначе пак щеше да стигне до пълното вцепенение на страха, когато не би посмял да направи и най-нищожното движение.
„Гневът е мой — напомняше си строго. — Затова мога да избирам как да го насоча, няма да стигна до отнемане на живот.“
После отново му се присънваше наяве трупа на баща му сред тази вече привична обстановка — зелени завеси със златни кантове и кресло, чиито резбовани шарки би могъл да нарисува по памет, толкова често му ги натрапваше неговият ларан.
Трудно му беше да гледа лицето на баща си, без да изпита жалостта и мъката, която му причиняваха виденията. И само с непрестанно напрежение прикриваше чувствата си от господаря на Елхалин.