Аларт не смееше да го погледне в очите. В долините подобен разговор между хора от различни поколения се смяташе за крайно непристоен, още от времето на груповите бракове — всеки достатъчно възрастен мъж е можел да ти бъде баща.
Дом Стивън промърмори недоволно:
— Аларт, нямаше така да погазя добрите нрави, ако ти не упорстваше в желанието да забравиш дълга си към нашата каста. И все пак съм убеден, че ще се върнеш към живота в прегръдките на жена! — Помълча миг и добави грубо: — Няма от какво да се притесняваш. Тези твари са безплодни.
„Нищо чудно и да не се стърпя, преди да попадна в онази стая със зелените завеси! Готов съм да го убия още сега!“
Но господарят на Елхалин вече затваряше вратата на своята стая.
Докато се приготвяше за сън, Аларт размишляваше вбесен за покварата, просмукала се в кастата, към която принадлежеше. „Ние, уж благословените потомци на Повелителя на светлината, носещи във вените си кръвта на Хастур и Касилда… Или само се залъгваме с приятни за самите нас легенди?“ Дали дарбите на ларан в родовете, водещи началото си от Хастур, бяха само дело на самозабравил се смъртен, бърникал в гените и мозъчните клетки на себеподобните си — някоя вещица с мощна матрица, която по нищо не се е отличавала от леронис на дом Мариус, задоволяваща с живи играчки развратните му наклонности?
„И самите богове — ако изобщо съществуват — би трябвало да са извърнали лика си от нас!“
Дори разкошът на тази спалня му беше противен. Как му се искаше отново да е в Неварсин сред мрачната тишина на нощта! Вече се канеше да угаси лампата, когато чу почти безшумни стъпки — Лела се прокрадна към леглото му.
— Вей дом, дойдох да задоволя всяко ваше желание.
Гласът й звучеше като мъркане. Очите й веднага издаваха, че не е човек — твърде големи, неразгадаеми.
Аларт завъртя глава.
— Можеш да си вървиш. Ще спя сам тази нощ.
А вече го измъчваха еротични видения — всичко, което би могъл да направи, безкрайно ветрило от достъпни пътеки. Лела седна до него на леглото и дългите й гъвкави пръсти докоснаха неговите. Заговори умолително:
— Вей дом, ако не ви задоволя, ще ме накажат. Какво ви се иска? Знам много начини да дам наслада на един мъж.
Той се досещаше, че баща му се е погрижил да го постави в това унизително положение. Всяка риачия се създаваше, отглеждаше и омагьосваше с единствената цел да излъчва неустоима съблазън. Нима дом Стивън нямаше да се спре пред нищо, за да прекърши съпротивата на сина си?
— Уверявам ви, моят господар ще изпадне в ярост, ако не изпълня заповедта му. Да доведа ли още една от нас? Или предпочитате да ме набиете? И това ми харесва, наистина!
— Стига, стига! — промърмори Аларт. — Никой не би и мечтал за по-красива от теб.
Призна си — чудесното тяло, вълшебното лице, разпуснатата ароматна коса го привличаха.
„Ето, заклинанието вече ми действа…“
Как да се въздържи? Налегна го почти смъртна умора, а върховете на пръстите й вече се плъзгаха лекичко по шията му.
„И какво ли значение има? Твърдо съм решен да живея без жена, за да не предам другиму проклятието си. Горкото създание е безплодно, няма да зачене дете от мен, дори да ми се искаше. Може би ако се подчиня на баща си поне днес, ще престане да ме обсипва с обиди и да ме укорява, че не съм мъж. Защо да упорствам точно сега? Защо да си отказвам онова, което принадлежи по право на всеки от моята каста?“
Мислите му се вихреха в пълна бъркотия. Хиляди картини на бъдещето се тълпяха в съзнанието му. Виждаше се ту да прекършва врата на момичето, ту да сплита тялото си с нейното в безумна страст. За миг му се мярна и тъмнооката девойка, просната безжизнена пред него… „Толкова смърт и отчаяние…“ Рязко придърпа Лела към себе си, за да заличи кошмарите. „Не е ли все едно, щом пред мен се простира само опустошение?“
Чуваше сякаш отдалеч нейните тихи стонове на наслада и си каза унило: „Поне нея не вземам насила…“ После вече не мислеше за нищо и това беше неимоверно облекчение.
5
Когато се събуди, момичето вече го нямаше и Аларт не стана веднага, а полежа, измъчван от погнуса и презрение към самия себе си. „Как ли ще възпра ръката си да не порази собствения ми баща, щом ми причинява това?…“ Тъкмо пребледнялото лице отново изплува пред мисления му взор насред все същата прокълната стая със зелените завеси, и той си напомни строго: „Изборът се падаше на мен, той само ми даде възможността.“
Но не можа да се отърси от мрачните укори на съвестта си, колкото и да се залисваше с подготовката за отпътуването. В отминалата нощ бе научил още нещо за себе си, което никак не му допадна.