„Забелязаха ни, преследват ни… и ей сега ще ни нападнат!“
„Аларт, погледни на запад…“
Той присви очи срещу ярката светлина. Повиха се дребни от разстоянието силуети — един, два, три… Планери ли бяха? Ако е така, не могат да настигнат въздушната кола. А Керин вече правеше уверени маневри, за да избегне преследвачите. Отначало изглеждаше, че се отърваха лесно от тях. После един от силуетите се издигна над тях.
„Не са планери! Нима са соколи?!“
Наистина бяха хищни птици, но Аларт долавяше и човешки ум, насочващ ги според подклажданото си от злоба желание. А и никой нормален сокол нямаше такива очи като скъпоценни камъни, хвърлящи хиляди отблясъци! Наежен от тревога, Аларт не изпускаше от поглед птицата, която размахваше трескаво криле и стигна точно над тях…
Изведнъж от нея се отдели нещо тясно и лъскаво, устреми се като стрела към въздушната кола. Без да се замисля, младият мъж вече виждаше какво ги очаква, ако смъртоносното острие се забие в тях — взривът ще ги пръсне на хиляди парченца, всяко покрито с лепкав огън, който сякаш никога не гаснеше, прогаряше плът и кост, метал и стъкло.
Посегна към матричния камък, окачен на врата му, и с треперещи пръсти съдра предпазния копринен калъф. „Почти не остана време…“ Съзнанието му сякаш потъна в дълбините на звездния камък, представата му за времето се промени и то като че потече все по-мудно, а блестящото острие застина във въздуха. Аларт вече можеше да се съсредоточи върху него, да го достигне с невидимите ръце на силата си… По-кротко, трябва да внимава… не бива да се счупи, иначе и капка от лепкавия огън стига, за да пламне возилото и да изгорят всички. А през ума му пробягваха светкавични видения — експлозия, баща му се свлича с пламнала коса, Керин гори като факел, въздушната кола пада, сякаш натежала повече от скала… Нямаше да допусне това!
С безкрайна предпазливост, насочил съзнанието си изцяло през пулсиращите светлинки в камъка, Аларт избутваше острието настрани. Усети силна съпротива от онзи, който бе пратил птиците. Бореше се безмълвно, сякаш се опитваше да задържи с ръцете си нещо живо, гърчещо се и хлъзгаво, а други ръце се опитваха да му го отнемат и да го поразят.
„Керин, по-бързо издигай машината, за да се пръсне това нещо под нас…“
Тялото му увисна на ремъците при резкия завой, видя за миг как баща му се люшва безсилно на седалката и го прониза ужас: „Той е стар и болнав, сърцето му няма да издържи още дълго такива натоварвания…“
Почти избягаха…
Тогава запратеното към тях оръжие се взриви с разтърсващ трясък и Аларт усети непоносима болка. Побърза да изтегли съзнанието си встрани от огненото кълбо, но призрачното мъчение още пълзеше по нервите на ръцете му. Отвори очи. Устройството наистина бе избухнало далеч долу и ужасният дъжд от лепкав огън падаше върху гората, където щеше да разпали голям пожар. Една-единствена капка обаче бе литнала към тях и пламъците вече пълзяха по ръба на кабината… към неговия изпаднал в безсъзнание баща.
Трябваше да потисне мигновената си естествена реакция — да се наведе напред и да ги угаси с длани. Така нямаше да се пребори с лепкавия огън. Дори частичка стигаше, за да запали дрехите му, кожата, мускулите, костите… и да продължи, докато има какво да поглъща. Отново се напрегна чрез матрицата. Нямаше време да вади от джоба си дадения му от Керин талисман срещу огън, трябваше да се сети по-рано! Сам предизвика огън и го насочи срещу пламъците, които за миг се разгоряха бясно и изчезнаха.
— Татко, лошо ли пострада? — извика Аларт.
Дом Стивън вдигна безсилно ръце пред очите си. Кутрето и външният ръб на лявата му длан бяха овъглени, но нямаше по-страшни изгаряния. Заговори пресекливо:
— Дано боговете ми простят, че се усъмних в храбростта ти. Ти спаси всички ни. Боя се, че съм станал твърде стар за такива схватки. Но ти се справи навреме с огъня.
— Вей дом, ранен ли сте? — подвикна Керин откъм предната седалка. — Вижте! Избягаха.
Аларт се озърна. Дребните силуети се смаляваха все повече към хоризонта. Дали незнайните врагове са направили заклинание с матрица на истински птици, за да носят зловещите им оръжия? Или са някакви чудовища, мутанти, които имат общо с крилатите хищници не повече, отколкото кралмаките с хората? А може би са страшни механизми, задвижвани със силата на ларан… Все едно. Не си позволи да гадае, а и състоянието на баща му беше такова, че дори не проследи мислено нападателите.
— Сърцето му се претовари, а и има изгаряния — каза разтревожен на Керин. — Още колко път ни остава?
— Съвсем скоро ще кацнем, дом Аларт. Вече виждам езерото да проблясва. Ето там…