Въздушната кола зави в широк кръг, Аларт също различи искрящите пясъци по бреговете на Хали. „Нали според легендите Хастур, Синът на светлината, е стъпил върху тях и оттогава са като скъпоценни камъни…“ Видя и вечно плискащите се вълни от вещество, по-леко от водата.
На север се издигаше високо Домът на Елхалин, а отвъд езерото се извисяваше величествено Кулата на Хали, излъчваща леко синкаво сияние. Керин насочи крилатата машина надолу, а Аларт се освободи от ремъците, премести се до баща си и хвана изгорените му ръце в своите. Потопи съзнанието си в своята матрица, за да прецени колко тежко са увредени тъканите. Не забеляза нищо сериозно, но баща му бе изпаднал в шок, сърцето му биеше прекалено учестено.
Слугите в дрехи с цветовете на рода Хастур тичаха към площадката за кацане още докато въздушната кола се спускаше, а Аларт се мъчеше да отхвърли виденията си.
„Нищо от тях не се случи наистина… Не загинахме в пламъци… Каквото и да предусетя, то не е неизбежно, просто страхът ми подсказва всяка гибелна възможност…“
Докоснаха земята и той кресна от кабината:
— Повикайте личните прислужници на господаря! Той е ранен, трябва да го внесете вътре!
Отнякъде прозвуча познат глас, събудил омразни спомени от детството:
— Аларт, какво го е сполетяло? Във въздуха ли ви нападнаха?
Беше Деймън-Рафаел.
Описа набързо кратката схватка и по-големият му брат кимна:
— Само така си можел да се справиш с подобно оръжие. Значи са използвали онези подобия на соколи? Досега са ги пращали срещу нас само веднъж или два пъти, но успяха единствено да изгорят една овощна градина.
— В името на всички богове, що за хора са онези Райднау? И те ли носят във вените си кръвта на Хастур и Касилда, щом имат толкова силен ларан?
— Нагли нищожества! — процеди през зъби Деймън-Рафаел. — Доскоро бяха бандитчета от Сушавите градове, но нахлуха в Серайс, принудиха със заплахи и подкупи старите родове да им дават дъщерите си за жени. А знаеш, че някои от Серайс имат много силен ларан, вече се убеждаваш сам накъде вървят нещата — стават още по-могъщи. Сега подхвърлят приказки за примирие и си мисля, че ще трябва да приемем предложението им. Тези схватки не бива да продължават. Само че изобщо не искат да отстъпят от условията си. Настояват да не оспорваме изобщо властта им в Серайс, защото, виждаш ли, техният ларан им давал това право… Братко, отплеснах се, сега не е моментът да говорим за война и интриги. Как е баща ни според теб? Като го гледам, не е пострадал тежко, но нека веднага повикаме лечителка…
В голямата зала на дома отпуснаха внимателно дом Стивън на мек диван, лечителката вече беше до него и мажеше изгореното с мехлеми, после направи превръзки от плат, който нямаше да дразни раните. Друга жена поднесе бокал с вино към устните на господаря. Той протегна ръка към синовете си, които влязоха забързано. Деймън-Рафаел коленичи до дивана. Аларт се взря в брат си, сякаш виждаше отражението си в замъглено огледало — разликата им беше седем години и Деймън-Рафаел изглеждаше малко по-висок и тежък, но със същите сиви очи и руса коса на всички потомци на Хастур от рода Елхалин. Бремето на грижите вече бе прорязало първите си следи по лицето му.
— Татко, слава на боговете, че те опазиха!
— Деймън, по-уместно е да благодариш за това на брат си. Той ни спаси.
— И това стига, за да го приветствам най-топло. Добре си ни дошъл, Аларт. Искрено се надявам, че вече си здрав и си забравил болнавите детински фантазии…
— Синко, ти ранен ли си? — прекъсна го загрижено дом Стивън. — Усетих болката ти по едно време.
Аларт огледа китките си. Пламъците изобщо не го изгориха, но докосна мислено лепкавия огън и това се бе отразило по обратна връзка върху ръцете му. Имаше пръснати нагъсто червени петна чак до средата на предмишниците. Колкото и остра обаче да беше болката, усещаше я като кошмар на съзнанието, но не и на непокътнатата плът. Съсредоточи се и страданието избледня заедно с петната.
— Братко, нека ти помогна — предложи Деймън-Рафаел и хвана ръцете му в своите.
След броени мигове измамните следи от изгорено изчезнаха. Господарят на Елхалин се загледа в двамата с усмивка.
— По-доволен не мога и да бъда. По-малкият ми син се завърна здрав и силен, с дух на боец, вие отново се почувствахте братя. Значи денят не е минал напразно, щом разбрахте, че…
— Татко! — викна Аларт и скочи към него, когато гласът секна с плашеща внезапност.
Лечителката също се устреми към стареца, който се мъчеше да поеме въздух, лицето му потъмня и се сгърчи. После се отпусна изведнъж, тялото му се свлече на пода.