Деймън-Рафаел се преви под товара на ужаса и скръбта.
— О, татко… — прошепна съкрушен.
До него Аларт за прът път огледа залата — завеси в зелено и златисто, а в дъното беше голямото кресло, изкусно украсено с дърворезба.
„Значи съм видял баща си да лежи мъртъв в собствения си дом, но не се досетих, докато не стана късно… Предсказах вярно, сбърках обаче за причината… Колкото и варианти на бъдещето да виждам, не мога да избягам от онова, което ще настъпи…“
Брат му плачеше. Обърна се и протегна ръце.
— Нашият баща е мъртъв. Пренесе се в Светлината…
Прегърнаха се. Аларт още трепереше от ненадейното сбъдване на видението.
А наоколо всички служители на Елхалин коленичиха. И Деймън-Рафаел се овладя с огромно усилие, за да изслуша сдържано ритуалните слова:
— Господарят ни е мъртъв. Да живее господарят!
Аларт също опря коляно на пода и както повеляваха законът и обичаят, пръв се закле във вярност на своя по-голям брат, новия господар на Елхалин.
6
Положиха Стивън за вечен покой в древното погребално поле до бреговете на Хали. Дойдоха да го почетат всички негови сродници от равнинните Владения, водещи началото си от Хастур — от рода Ейлърд в долината Валерон до Хастурите от Каркоза. Крал Регис, престарял и сгърбен, наглед вече твърде крехък за езда, стоя пред гроба на своя полубрат, опирайки се тежко на сина си.
Принц Феликс, наследник на трона и на короната, дойде да прегърне Деймън-Рафаел и Аларт, нарече ги „скъпи братовчеди“. Беше дребничък, с доста женствена външност, със сребристоруса коса и безцветни очи. Имаше бледите продълговати лице и китки на всеки, в чиито вени течеше и кръв на чиери.
Старият крал помоли да го извинят поради възрастта и болестите му, придворните го отведоха. Феликс обаче остана, за да отдаде дължимото на новия господар на Елхалин.
Дори старшият в рода Райднау бе проводил пратеник от далечния Серайс и, без някой да го моли за това, обяви примирие, което щеше да трае два пъти по четиридесет дни.
Аларт посрещаше гостите в залата. Неочаквано погледът му се спря на познато лице… макар очите му да зърваха жената за пръв път. Коса като тъмен облак под синия воал. Сиви очи, сякаш станали по-мрачни под дългите мигли. Стори му се, че някакъв обръч го пристяга през гърдите, докато се взираше право в това лице, измъчвало го неспирно дни и нощи.
— Сроднико… — промълви тя любезно, но той не сведе очи, както изискваше обичаят в присъствието на неомъжена и непозната жена.
„Колко добре те познавам обаче… Явяваше ми се по всяко време и вече не знам дали не се влюбвам в теб…“
— Сроднико — повтори тя, — нужно ли е да ме зяпаш толкова непристойно?
Аларт усети как кръвта нахлу в лицето му. Наистина показа неучтивост, дори грубост. Смути се още повече, като се сети, че тя сигурно имаше достатъчно силен ларан, за да долови нещичко и от еротичните видения, мярнали се за миг в съзнанието му. Най-сетне гласът му се подчини.
— Но ние не сме непознати, дамизела. А и няма нищо неприлично един мъж да гледа в лицето своята годеница. Аз съм Аларт Хастур и още когато бяхме деца, се реши, че ще бъда твой съпруг.
Тя отвърна сдържано на погледа му, но гласът й стана по-напрегнат.
— О, тъй ли? И все пак не ми се вярва да си съхранил образа ми в сърцето си оттогава, защото бях невръстно дете на четири години. Освен това, дом Аларт, чувах неведнъж, че си се оттеглил в Неварсин, че си болен или безумен и си искал да станеш монах, да се отречеш от положението си. Да смятам ли, че са ми разправяли само злонамерени клюки?
„Ако обичам тази жена, ще я съсипя… Ще стана баща на деца-чудовища… И тя ще умре, раждайки последното от тях… Благословена Касилда, прамайко на Владенията, позволи ми да не прониквам толкова напред във времето, да не знам предварително участта си, защото почти нищо не мога да сторя, за да я избегна…“
— Дамизела, нито съм болен, нито съм луд. Няма защо да се боиш от мен.
— Мога да ти вярвам — отбеляза тя някак между другото и пак се загледаха един в друг. — Разсъдъкът ти не изглежда засегнат, но нещо те тревожи непрестанно. Братовчеде, нима толкова те измъчва мисълта за предстоящия ни брак?
Аларт се усмихна малко насила.
— Как да не се радвам, щом боговете са ме дарили щедро с хубост и чар в наречената ми годеница?
— Ох! — Тя тръсна глава от досада. — Сроднико, благите слова и комплиментите не са нужни помежду ни! Или и ти смяташ, че жените си остават глупави дечица, които трябва да бъдат залъгвани и омайвани?
— Касандра — сериозно изрече той, — искам да ми повярваш, че не се отнасям с пренебрежение към теб. Научен съм обаче да не споделям своите тревоги и опасения, докато са още неясни и смътни.