Аларт усещаше как трепери застаналата до него Касандра.
„Не е чудно, че се бои. Всъщност знае ли нещо за мен? Нейните сродници я продават, както биха постъпили с ценен сокол или породиста кобила.“
А някога (както той научи от историческите хроники, попълвани и пазени в Неварсин) бракове като техния били немислими. Смятало се за проява на себичност жената да ражда деца само от един мъж, защото генният фонд се обогатявал с по-големия брой съчетания. И сега се попита за кой ли път, дали така се е появил проклетият ларан, за да мъчи расата им? Или е вярно, че произхождат от чедата на боговете, спуснали се в Хали? Имаше ли истина и в преданията за деца от връзки между хора и чиери, дарили висшата каста и с безплодните еммаска, и със свръхсетивните дарби?
Както и да бе станало, прастарите епохи на груповите бракове бяха отминали и почти забравени, защото започнали раздори за наследяването и се породила идеята за размножителната програма. Вече било твърде важно да се знае точно бащата. „И ето че сега съдим за един мъж по броя на синовете му, а за жената — по способността й да ражда синове. Касандра знае много добре, че само заради това я тикнаха в ръцете ми!“
Най-сетне наближи краят на церемонията и Аларт усети колко са студени ръцете на съпругата му, когато се наведе към лицето й за целувката, с която свършваше ритуалът. Поведе я за първия танц сред оглушителна врява от поздрави, съвети и ръкопляскания. Засилен от напрежението, усетът му долавяше острите нотки в пожеланията. Знаеше, че малцина от събралите се тук сродници и гости са искрени. Само че този път Деймън-Рафаел сигурно беше изключение. Аларт бе застанал пред свещените предмети в Хали тази сутрин. Пъхна дясната си длан в студения пламък, който изгаряше само хората, изричащи в този миг лъжи. Закле се в честта си на Хастур да подкрепя главенството на своя брат над рода им и правото на синовете му да седнат на трона, ако дойде и техният ред в наследяването.
Други сродници го поздравяваха за умно сключения съюз със силния род Ейлърд от Валерон или защото се надяваха да се сближат с него чрез бракове на своите деца с негови синове и дъщери, или пък просто защото им беше приятно да гледат младоженците и им харесваха веселбата, танците и изобилното пиене. Все пак беше желано разнообразие в дните на официалния траур за дом Стивън.
— Толкова си мълчалив, съпруже — прошепна Касандра.
Той се стресна от неприкритата молба в думите й.
„За нея е по-лошо. Горкото момиче! С мен обсъждаха този брак, можех поне да кажа какво мисля. На нея не са позволили дори да избира между «да» и «не». Защо постъпваме така с нашите жени? Нали чрез тях съхраняваме скъпоценната за нашата каста наследственост!“
Каза й нежно:
— Ти не си причината за мълчанието ми, дамизела. Този ден ме потопи в размисъл, нищо повече. Но си права, че е невъзпитано да се улисвам в мислите си, щом си до мен.
В спокойните очи пак блесна весела искрица.
— Отново се държиш с мен като с глупаво момиченце, на което трябва да запушиш устата с приятни приказки. И си позволявам да ти напомня, господарю мой, че е крайно неуместно да ме наричаш дамизела, след като вече съм твоя съпруга.
— Ами да, боговете да са ми на помощ! — промърмори той отчаяно и между извитите вежди срещу него се появи отвесна бръчица.
— С чак такова нежелание ли се ожени за мен? На мен още от дете ми втълпяваха, че трябва да се примиря със съпруга, избран от моите сродници. Въобразявах си, че мъжете са по-свободни.
— Не вярвам да има свободен мъж или жена, поне във Владенията…
Дали затова имаше толкова веселба на сватбите, танци, препиване — за да забравят синовете и дъщерите на Хастур и Касилда, че ги събират като разплоден добитък заради адската мъка на ларан, дал властта в ръцете им!
Но как ли би могъл точно той да забрави дори за миг? Отново го връхлетяха размитите картини на възможното и невероятното, разклоняваха се от настоящия миг — земята се гърчеше в пламъците на война, рееха се странни соколи като онези три при нападението, горите чезнеха в пожари, издигаха се непознати остри заснежени върхове отвъд Неварсин, лицето на дете беше обкръжено от бледите проблясъци на мълнии…
„Наистина ли всичко това ще ме сполети или само виждам опасности, които мога да заобиколя?“
Беше ли изобщо по силите му да насочва живота си или трябваше да се подчинява на неумолимо предопределение? Както накрая прие Касандра Ейлърд за своя съпруга… Вече му се струваше, че не една, а дузини жени стоят пред него и го гледат — с любов и страст, които беше способен да събуди у нея, с омраза и погнуса (това също би станало твърде лесно), отпаднала и изтощена, умираща с проклятие на уста… Аларт стисна клепачи в напразен опит да се спаси от множащите се образи на своята жена.