— Моля те, не плачи. Късаш ми сърцето. Всеки миг трябва да отхвърлям съблазънта от най-лесния избор. Все си напомням, че не бива да разчитаме на късмета си, а ако имаме зла сполука, да казваме примирено: „Никой не може да се бори срещу съдбата си.“ Има и други разклонения на бъдещето, но знам ли към кое ще поемем?… Може да си безплодна, да не умреш при раждане, дори нашите деца да не носят проклетия ми ларан! Толкова пътеки, толкова изкушения! Но аз реших да не сме женени наистина, докато не се уверя, че има изход. И те умолявам, Касандра, да се съгласиш.
— А какво друго ми остава? — Взираше се печално в очите му. — Нищо добро не чака в нашия свят и жена, чийто съпруг не й обръща внимание. Докато не забременея, жените от моя род няма да ме оставят на мира. И те имат ларан, рано или късно ще усетят, че бракът ни е само формалност. Ще ни сполетят същите неприятности, както ако бяхме отказали да се оженим. И доколкото разбирам, съпруже мой, закъсахме като дивеча, който трябва или да остане в капана, или сам да скочи в казана, според поговорката.
Успокоен от суровата разсъдливост, с която тя беше готова да обсъди нерадостното бъдеще, Аларт подхвана:
— Касандра, имам план и се надявам да ти допадне поне малко. Повечето ни сродници прекарват известно време в някоя от Кулите, за да има полза от дарбите им в работата на матричните кръгове. Нали точно така дават сила и по-добър живот на хората? Досега не ми напомняха за това задължение, защото се смяташе, че здравето ми е разклатено, но не бива да отлагам повече. Ще помоля за разрешение да тръгнем и двамата, ще намерим начин да бъдем полезни. Така ще се отървем от нежеланото внимание на моя брат и на твоите сродници, а липсата на брачна връзка помежду ни няма да поражда клюки. Може би докато сме в Кулата, ще открием изхода.
Касандра отвърна покорно:
— Да бъде както желаеш. И все пак мнозина ще умуват защо сме предпочели да правим точно това още в първите дни след сватбата.
— Нека си умуват колкото искат. Според мен не е грях да пробуташ фалшива монета на крадец или да излъжеш оногова, чието любопитство взема връх над доброто възпитание. А ако ме попита човек, който има право да иска отговор от мен, ще отговоря, че щом не съм изпълнил навреме дълга си, крайно време е да го сторя, същото важи и за теб. Така след време ще се радваме на живота, без да ни тежат угризения. А ти, госпожо, можеш да измислиш обяснение по свой вкус.
От сияйната й усмивка отново го заболя сърцето.
— Ами че аз нищо няма да обяснявам! Твоя жена съм и вървя накъдето ми посочиш. Не казвам, че ми допадат сегашните семейни порядки, нито пък че ще се подчиня охотно, ако поискаш безпрекословно послушание от мен. И се съмнявам, Аларт, че ще намериш в мое лице идеала за покорна съпруга. Но без колебание ще си послужа с обичаите, щом ми е изгодно!
„Свети Носителю на бремето, защо съдбата не ми избра жена, която с радост бих прогонил, а ме срещна с Касандра, за да пробуди толкова лесно любовта ми!“
Тя веднага забеляза умората на лицето му.
— Скъпи ми съпруже, изглеждаш съсипан. Защо не легнеш при мен да поспиш?
— Не знаеш почти нищо за мъжете, нали?
Тя вдигна рамене.
— Че как да ви опозная? И май няма да ми се случи скоро… — добави тъжно.
— Добре, Касандра, ако искаш, заспивай.
— А ти изобщо ли няма да спиш? — попита тя наивно и Аларт се засмя против волята си.
— Ще легна на пода. Свикнал съм с къде по-лоша постеля, дори това ще е разкош след голите каменни килии в Неварсин. Благословена да си, че прие моето решение!
Касандра се усмихна малко унило.
— Внушаваха ми старателно, че подчинението е дълг на съпругата. Макар да очаквах друго, все пак съм твоя жена и ще правя каквото поискаш от мен. Лека нощ, съпруже!
В гласа й прозвуча лека ирония. Изтегнат върху дебелия мек килим, Аларт покори съзнанието си с дисциплината, на която се научи в манастира, и прогони виденията за Касандра, отвърнала на любовта му. Накрая останаха само настоящето и решимостта. Но преди зазоряване му се счуха женски ридания, сякаш заглушени от завивките.
На следващия ден отпътуваха към Кулата в Хали и останаха там половин година.
8
По възвишенията на Пъкъла отново се усещаше диханието на пролетта. Застанал на балкон високо в замъка Алдаран, Донал Делрей от Рокрейвън, както го наричаха сега, се питаше разсеяно дали основателите на рода Алдаран са избрали този стръмен хълм за твърдината си, за да оглеждат околността надалеч. Склоновете постепенно се спускаха към мъгливите равнини, а зад крепостта се редяха било след било, зъбер след зъбер на недостъпни планини, необитаеми за хора. Там, сред вечните снегове, се срещаха само бродници и полумитичните създания чиери.