— Разправят — заговори той отново, — че някъде под най-далечните върхове, толкова далечни, че дори и опитен планински водач не би открил пътя сред скали и проходи, имало долина на безкрайното лято. Там се оттеглили чиери, когато в света дошли чедата на Хастур. Затова в наше време не ги срещаме. Чиери са се скрили в долината си, безсмъртни и прекрасни, увлечени в своите чудновати песни и сънища извън времето…
— Наистина ли са прекрасни?
— Не знам, сестричке. Не съм ги виждал никога.
Донал вече беше строен, малко кльощав младеж, мургав и с тъмна коса. Изглеждаше по-възрастен от годините си.
— Но когато бях съвсем малък, мама ми каза, че веднъж зърнала чиери зад едно дърво в гъстата гора. Създанието било по-красиво и от Благословената Касилда. Разправят също, че ако някой смъртен преодолее трудностите по пътя и стигне до долината, ако хапне от тяхната храна и пие от вълшебната им вода, и той ще бъде надарен с безсмъртие.
— А, не — подсмихна се Дорилис. — Започна да ме залъгваш с детски приказки. Не съм толкова малка, че да се хвана.
— Ами да, престаряла си вече! — подразни я Донал. — Всеки ден чакам да се прегърбиш и косата ти да побелее.
— Поне съм достатъчно голяма, за да бъда сгодена — отвърна тя с достойнство. — Вече съм на единадесет години, а Маргали казва, че изглеждам на петнадесет.
Младежът изгледа сестра си. Наистина, макар и само на единадесет години, Дорилис беше по-висока от немалко зрели жени, пък и по тялото й отскоро се забелязваха примамливи извивки.
— Ама не знам иска ли ми се да ме сгодяват — изрече намусено тя. — Изобщо не познавам братовчеда Дарън! А ти виждал ли си го?
— Да, познавам го — процеди Донал и лицето му изведнъж стана безизразно. — И той беше приемен син в замъка заедно с много други момчета.
— Хубав ли е? Мило ли се държи и говори? Ти приятел ли му беше?
Младежът понечи да каже нещо, но стисна устни. Дарън беше син на Рейхъл, по-млад брат на Михаил. Уговорената сватба на децата им означаваше, че след време двете владения ще се слеят. Така възникваха великите Владения. И нямаше смисъл да настройва враждебно Дорилис срещу бъдещия й съпруг заради някогашни момчешки разправии.
— Сестричке, не бива да съдиш по моите спомени за него. Когато Дарън живееше при нас, бяхме деца и често се карахме, както е с всички хлапета. Но сега и двамата сме пораснали. А за другото… Мисля, че е достатъчно симпатичен, за да допадне външността му на всяка жена.
— Не е честно! — неочаквано се намръщи момичето. — Татко ми е казвал толкова пъти, че по-добър син от теб не би могъл и да си пожелае. Защо не можеш ти да го наследиш, като няма родни синове?
Донал се позасмя.
— Дорилис, когато пораснеш още малко, ще разбираш по-добре по какви правила живее този свят. Не съм кръвно свързан с господаря на Алдаран, макар и да ми беше най-грижовен приемен баща. Ще ми се падне нищожна част от наследството му, щом съм приемен син, и то само защото се бе заклел на нашата майка, че ще се погрижи за бъдещето ми. Друго нито мога, нито е редно да очаквам.
— Тъпи закони! — разпалено възкликна Дорилис.
Нейният брат забеляза искриците на разгарящ се гняв в очите й и побърза да я разсее.
— Погледни натам, долу! Ето ги! Между гънките на онези хълмове, където се вие пътят. Вече се виждат конниците и знамената. Трябва да са господарят Рейхъл и спътниците му, пристигат за твоя годеж. Хайде, бягай при бавачката си, за да те разкраси за церемонията!
— Добре де — промърмори момичето, забравило за гнева си. Но преди да слезе по стълбата, се озъби сърдито. — Ако не ми допадне, няма да се омъжа за него. Чу ли ме, Донал?
— Чух те, чия. Но това са думи на дете. Когато станеш истинска жена, ще бъдеш по-разумна. Баща ти се постара да избере за теб подходящ съпруг.
— Все това слушам и от татко, и от Маргали! Защо ли всички възрастни сте еднакви? Трябвало да правя каквото ми кажете, пък съм щяла да разбера защо чак като порасна! Но ако братовчедът Дарън е гадняр, няма да се омъжа за него! Знаеш, че никой не може да ме накара да правя нещо, което не ми харесва.
Тя тропна с крак, лицето й порозовя. После се завъртя на пета и затича надолу по стълбата. И сякаш в отглас на думите й се чу далечният тътен на гръмотевица.
А Донал се облегна на парапета, потънал в невесели мисли. Сестра му говореше с привичната самонадеяност на принцеса — разглезената единствена дъщеря на господаря. Но имаше и нещо друго — дори нейният брат трудно потискаше страха в душата си, когато момичето започнеше да се инати.