„Донал!“ Само тази мисъл остана в главата й. „Донал знае какво трябва да се направи! Искам да го намеря!“
А той чу мигновено уплашения вик на сестра си, макар да не беше отекнал в залата. Извини се припряно на стария приятел на дом Михаил, с когото си бъбреше, и закрачи към терасата, откъдето се носеше беззвучната молба.
„Онзи мръсник Дарън й е сторил нещо!…“
Отвори вратата и Дорилис почти рухна в ръцете му. Видя измъкналите се къдрици, развързания корсаж на роклята.
— Дори! Чия, какво стана?
Сърцето му заблъска внезапно в гърдите, едва не му прилоша. Богове, нима дори изрод като Дарън би се опитал да насили единадесетгодишно момиче?!
— Ела, бредила. Никой не бива да те зърне в такъв вид. Оправи си косата и бързо си завържи роклята.
Мрачно си напомни да скрие произшествието от баща им, иначе той би се скарал жестоко със сродниците си от Скатфел. Изобщо не му хрумна, че би могъл да извлече облаги за себе си от такова спречкване.
— Сестричке, не плачи. Сигурно е бил пиян и не е съзнавал какво прави. Сега разбираш защо младите жени не бива да пият толкова, че да се лишат от здравия си разум и да се оставят в ръцете на невъздържани мъже. Хайде, Дорилис, успокой се…
Тя се запъна.
— Ами… Дарън… аз го нараних. Не знам какво му стана. Още лежи там, изобщо не продумва. Започна да ме целува много грубо. Отначало и аз исках, но стана гаден, помолих го да спре, а той… той ме удари и… ядосах се… Извиках мълнията, но наистина не исках да пострада. Моля те, Донал, ела да видиш какво му е.
„Милостива Авара!“
Донал се задъха. Излезе със сестра си на терасата, но още преди да приклекне до тялото, знаеше какво ще види. Дарън беше съвсем неподвижен и трупът вече изстиваше.
— Мъртъв е, Дорилис. Убила си го.
Прегърна я със свирепата решимост да я защити от всички. Усещаше как тялото й се разтърсва от ридания като трепетлика насред буря. А над замъка Алдаран тътенът на гръмотевиците затихваше бавно.
10
— А сега, ако такава е волята на боговете — сурово изрече господарят на Скатфел, — ще научим истината за тази страшна беда.
Бяха се отървали от гостите, отвеждайки ги по приготвените за тях спални или към конете им. Над назъбените кули на крепостта Алдаран огромното червено слънце показваше лика си, сякаш намокрен от тежките облаци. Трупът на Дарън бе отнесен в параклиса в самото сърце на замъка. Донал никога не бе изпитвал симпатия към него приживе, но жалостта го прободе остро, когато видя потъмнялото лице, застинало в гримаса на изумление, главата, отметната назад в агонията, с която бе свършил животът му. „Твърде недостоен край…“ — прошепна безмълвно. Щеше му се да оправи малко дрехите на покойника, но се сети навреме, че така би попречил на сестра си да се оправдае.
„Убийство, което ще тежи на толкова младо момиче…“ Потръпна, отстъпи назад от трупа и се върна в приемната зала на замъка.
Събудиха Маргали от дълбокия унес, в който бе потънала, щом й олекна от болките. Беше наметнала дебел шал върху нощницата си. Дорилис хлипаше в прегръдката й. Сега момичето изглеждаше досущ като изтощено от мъка дете, с подуто от неспирния плач лице, с разрошена в хаотични кичури и къдрици коса. Клепачите й вече се спускаха сънливо над очите. От време на време крехките й рамене се разтърсваха. Седеше в скута на Маргали, макар дългите й крака да правеха тази поза доста неудобна. Красивата доскоро рокля беше измачкана и измърляна.
Маргали погледна Михаил над главата й.
— Господарю, искате ли вече да наложа заклинанието за истина? Добре, но нека първо да сложа детето в леглото. Будувала е цяла нощ и сам виждате…
— Съжалявам, местра. Дорилис трябва да остане. Ще чуем каквото тя има да каже, и то под заклинанието… Дорилис — повика по-кротко, — пусни приемната си майка, дете мое, и седни до Донал. Никой няма да ти стори злина. Искаме само да знаем какво се случи.
Момичето неохотно отпусна ръцете си, с които обвиваше шията на възрастната жена. Движеше се вдървено, още скована от ужас. Седна на ниската скамейка до своя брат. Донал й протегна ръка и детето сграбчи пръстите му болезнено, а със свободната ръка триеше изцапаното си лице.
Маргали извади матрицата си от коприненото калъфче, взря се за миг в синия камък и ясният й глас се разнесе в тишината на залата, макар да шепнеше.
— Нека с огъня на камъка сиянието на истината да озари всички ни.
Донал бе виждал много пъти как се налага заклинание за истина, но всеки път изпитваше страхопочитание. Светлината на малкото синьо камъче сякаш се разгоря, бавно обхвана лицето на съсредоточената леронис, после се прехвърли полека върху седящите наоколо. Младежът гледаше как мекото сияние озари него, отеклото лице на сестра му, Рейхъл от Скатфел и стоящият наблизо негов заклет съратник. От синята светлина Михаил още повече заприлича на застаряващ крилат хищник, у когото се таяха мощ и заплаха.