— Всички богове са ми свидетели, че бих искал изречената от теб клевета да е самата истина! Ах, защо Донал не носи моята кръв! Нямаше да ме е грижа дали е законен или незаконен! Никой не може да се надява на по-добър сродник или син! Уви… и повтарям с тъга в сиянието на истината — уви, той не е мой син.
— Не е, значи? Истина е! — Рейхъл вече говореше завалено от бяс. — Каква ли друга причина да подозираме, освен че някой остарял мъж е недостойно увлечен по младо и жизнено момче? Щом не ти е син, значи ти е любовник!
Донал мигновено стисна дръжката на оръжието, но господарят му усети неговото намерение, пресегна се зад гърба си и стисна китката му с желязната си хватка. Накрая младежът се опомни и остави острието да се хлъзне обратно в ножницата.
— Не бива, приемен синко, още са гости под нашия покрив. — Пусна ръката му и прекрачи към Рейхъл, а Донал отново си го представи като сокол, връхлитащ жертвата си. — Ако друг, а не моят брат бе изрекъл тази мръсотия, щях да му изтръгна гръкляна. Махай се! И отнеси трупа на гнусния насилник, когото наричаш свой син, прибери и всичките си угодници. Пропъждам те от дома си, преди да съм забравил към какво ме задължава кръвната ни връзка!
— Да, този дом още е твой, но не задълго — просъска Рейхъл през зъби. — Ще срутя и последния камък върху главата ти, но не ще позволя да го подариш на копелето от Рокрейвън!
— И аз ще го подпаля сам, но няма да го оставя в ръцете на никой от Скатфел — ледено отвърна господарят на Алдаран. — Искам да си далеч от стените на крепостта ми преди пладне, иначе моите слуги ще те прогонят с камшици! Върни се в Скатфел и се благодари, че няма да те напъдя и от онази твърдина, която още имаш по моя милост. Прощавам ти заради скръбта, помрачила разсъдъка ти, иначе само с кръвта си щеше да измиеш позора на своите слова и деяния! Върви си в Скатфел или където ти видят очите, но повече не идвай тук и не ме наричай брат!
— Нито брат, нито господар! — яростно възкликна Рейхъл. — Слава на боговете, имам още синове и след време ще властваме в Скатфел по право, а не чрез твоята милост! Някой ден ще си вземем и Алдаран, а ей тази проклета магьосница, прикрила се под маската на невинно дете, ще плати с кръвта си! И от днес нататък, Михаил от Алдаран, бди над живота си, над своята дъщеря-вещица и над копелето, което обичаш повече от син! Само боговете знаят с каква нечиста сила те е привлякъл в ноктите си… Трябва да е някаква зла магия! Повече няма да ви дишам смрадта!
Господарят на Скатфел им обърна гръб и следван от съратника си, напусна залата с бавна отмерена крачка. Преди да излезе, изгледа Дорилис с такава ненавист, че Донал се вцепени.
„Когато братята се скарат, враговете изкопават цяла пропаст помежду им“ — спомни си старата поговорка. Приемният му баща вече враждуваше с най-близките си сродници. „Сега само аз съм му подкрепа, но дори не съм негов син!“
Когато се увериха, че всички от Скатфел са заминали, Маргали натърти:
— Господарю, искам позволението ви да отведа Дорилис в стаята й.
Михаил се отърси от тежкия размисъл.
— Да, разбира се, сложи детето да спи. После се върни тук.
Донал не посмя да наруши мълчанието, но когато видя върналата се леронис, попита:
— Да изляза ли?
— Не, момчето ми, това засяга и теб — въздъхна господарят на Алдаран. — Маргали, за нищо не те виня, но какво ще правим отсега нататък?
Тя поклати глава.
— Вече не мога да я контролирам. Тя е силна и своенравна, скоро ще започне да я мъчи превръщането в жена. Умолявам те, дом Михаил, повери я на някого с по-могъща дарба от моята, а и по-изкусен в обучението, за да овладее Дорилис своя ларан. Иначе може да стане и нещо още по-лошо.
А Донал се учуди: „Че какво по-лошо от случилото се днес?“ Господарят на Алдаран явно долови неизречения въпрос.
— Всички други мои деца умряха на прага на юношеството от болестта на прехода. Изглежда това е проклятието на моята кръв. И за нея ли трябва да се боя?
— Господарю, а не си ли се замислял да я изпратиш при вей лероните от Кулата в Трамонтана? Те ще се грижат добре за нея, ще я научат как да си служи с ларан. Кой друг може да я преведе невредима през бурите на прехода?
— Да, татко — настойчиво се намеси и Донал, — спомни си колко добри бяха с мен, когато и да отивах при тях. С радост щяха да ме приемат при себе си задълго, ако можех да си позволя да бъда далеч от теб. Винаги са ме посрещали като желан гост и приятел, научиха ме на много за моя ларан. Прати Дорилис при тях!
Лицето на Михаил като че се разведри за миг, после се намръщи.