— В Трамонтана? Донал, нима искаш да се изложим пред съседите си? Трябва ли да научат за слабото ни място, та да плъзне мълвата сред всички жители на Пъкъла?
— Според мен напразно подозираш хората от Трамонтана — опита се да възрази младежът, но посърна.
Беше забравил за гордостта на приемния си баща.
— Дом Михаил — подхвана Маргали, — ако не искаш да я повериш на хората от толкова близка до нас Кула, тогава настоявам да я изпратиш в Хали или Неская, или пък в друга от Кулите по равнините. Нито съм млада, нито ми стигат силите, за да насочвам Дорилис по верния за нея път. Боговете знаят, че не искам да я отделя от себе си. Обичам я като свое дете, но вече не съм способна да й помогна. А в Кулите знаят как да наставляват толкова надарени деца.
Господарят на Алдаран се замисли.
— Все пак ми се струва, че е твърде малка, за да я изпратим в някоя Кула. Но дружеските връзки между Алдаран и Елхалин са прастари. И може би в името на приятелството господарят на Елхалин ще ни изпрати леронис от Кулата в Хали, за да се грижи за Дорилис. Така няма да разпалим въображението на клюкарите. Донал, готов ли си да тръгнеш, за да предадеш молбата ми и да доведеш пратеника при нас?
Младежът стана и се поклони. Повече му допадаше идеята неговата сестра да е в безопасност при верни приятели в Трамонтана, но знаеше, че не бива да ядосва приемния си баща.
— Ще потегля още днес, господарю, ако нямаш нищо против, щом събера придружители според твоя ранг и достойнство.
— Не! — отсече Михаил. — Ще пътуваш сам, Донал, както подобава на молител. Научих, че има примирие между Елхалин и Райднау. Нищо няма да те заплашва. И ако отидеш само ти, ще е ясно, че много се нуждая от помощта им.
— Както решиш. Щом е така, мога да тръгна незабавно.
— И утре е ден — охлади го господарят на Алдаран. — Нека онези от Скатфел се отдалечат достатъчно. Не искам никой да научи за задачата ти.
11
Отвъд езерото в Хали се издигаше Кулата — тясна и сякаш твърде висока, направена от блед полупрозрачен камък. Матричните кръгове вършеха своята изтощителна работа почти само през нощта. Отначало Аларт не разбираше причината, смяташе това за суеверие или безсмислен обичай. Но с времето постепенно осъзна, че часовете, когато повечето хора спят, са най-свободни от натрапчиви странични мисли, от случайни отгласи на чужди съзнания. През нощта тружениците на кръга можеха спокойно да насочат обединените си умове през матричните кристали, усилващи неимоверно електронните и енергонните вибрации на мозъка, като превръщаха мощта на дарбата си в енергия.
С огромната сила на съединените съзнания и гигантските, изкуствено създадени матрични решетки, които техниците знаеха как да направят, тези психически енергии проникваха дълбоко и извличаха от дълбоките рудни залежи чисти потоци разтопен метал на повърхността. Зареждаха акумулатори за въздушните коли или големите генератори, осветяващи замъците на Елхалин и Тендара. Именно с усилията на матричен кръг бяха сътворени белите стени на замъка в Тендара, сякаш израснали от плътната отвесна скала, върху която се издигаха гордо. Многото Кули като тази в Хали бяха източникът на енергията и технологиите на Дарковър.
И сега в изолираната матрична зала (защитена не само от наложените забрани и традицията, но и от силови полета, които можеха да погубят натрапника) Аларт Хастур седеше до ниската овална маса, слял съзнанието си с останалите шестима от кръга. Всички енергии на мозъците и телата им бяха съсредоточени в поток към Пазителя на кръга. Казваше се Корин — слабоват, но по-як от стомана млад мъж, братовчед на Аларт и горе-долу на същите години. Седнал пред гигантския изкуствен кристал, той улавяше енергонните излъчвания от останалите и ги вливаше в сложните вътрешни решетки на кристала, които разпределяха енергията към редиците акумулатори на ниската маса. Не изричаше нарежданията си гласно, но щом посочеше с тясната си длан поредния акумулатор, свързаните в кръга хора, чиито лица сякаш бяха лишени от чувства маски, насочваха и последната частица от енергията си през Пазителя, за да придадат огромен заряд на устройствата.
Аларт беше премръзнал и схванат, но не го съзнаваше. Изобщо не възприемаше тялото си, в съзнанието му не бе останало нищо друго освен внимателно управляваната енергия. Смътно, без да го осъзнава, възприемаше ставащото като ликуващото сливане на души и гласове в сутрешните псалми в Неварсин. Отново му се струваше, че е намерил точното си място във Вселената…
Малко встрани от хваналите се за ръце хора седеше жена в дълга бяла роба, опряла лице на дланите си, затова се виждаше само водопадът на косата й с цвят на излъскана мед. Неспирно обикаляше с мисълта си всеки в кръга, наблюдаваше зорко неподвижните фигури. Облекчаваше напрежението в мускулите, преди да е нарушило концентрацията, успокояваше внезапен сърбеж или тръпка, за да не се разпадне единството. Стараеше се ничие дишане да не стане накъсано, поддържаше дребните несъзнателни движения, нужни на телата — навременното примигване, спасяващо очите от раздразнение, задължителните леки промени в позата. Внимателно подпомагаше сърцата им, за да пулсират равномерно. Работещите в кръга забравяха напълно телата си, и то за часове наред. За тях времето беше спряло, но наблюдателката следеше отминаването на нощта. Без да поглежда навън, тя знаеше, че остава малко до изгрева. Долавяше някакво смущаващо напрежение в кръга, съзнанието й започна да прониква поред във всекиго.