— Богове… — промълви потиснато Аларт.
Касандра дойде при него видимо угрижена.
— Съпруже, дали нашият господар Деймън-Рафаел ще те призове? Трябва ли и ти да участваш във войната?
— Не знам. Твърде дълго бях в манастира и моят брат едва ли има високо мнение за уменията ми в битките и стратегията.
„Щом някой от нас трябва да си тръгне, може да е най-добре Деймън-Рафаел наистина да ме прати да воювам. Ако не се върна, тя ще бъде свободна, ще се измъкне от този безнадежден капан.“
Тя долови настроението му и се просълзи, но върху неговото лице остана студената маска на монах.
— Защо не си почиваш, госпожо? Рената те предупреди, че може да се разболееш. Не е ли по-благоразумно засега да не ставаш от леглото?
— Досетих се, че е започнала война, и загубих спокойствие — обясни кротко Касандра и понечи да хване ръката му, но той се отдръпна полека.
Отиде при Корин, който веднага му каза:
— Аларт, бих предпочел да останеш, защото така ще има повече полза от способностите ти. С твоята сила работата ни става по-лека, а скоро ще поискат от нас да правим лепкав огън. И щом ще се лишим от Рената…
— Тъй ли?
Корим кимна недоволно.
— Тя не може да заема страна в тази война. Баща й вече прати вест по мрежите, че иска тя да се прибере под охрана. Настоява незабавно да напусне опасните земи. Винаги ми е жал да се лишаваме от опитен наблюдател, но вярвам, че Касандра е не по-малко способна, само й липсват обучение и опит. А и тази работа не е най-трудната, Ариел ще е по-необходима като техник. Рената, ще имаш ли време да се позанимаваш с Касандра, преди да ни напуснеш?
— Ще се постарая — отвърна жената, като ги доближи. — И ще се опитам да остана колкото се може по-дълго. Не искам да си тръгвам от Кулата…
Погледна безпомощно Аларт, който веднага си спомни сутрешния им разговор.
— Сроднице, ще ми бъде мъчно, когато си далеч от нас — увери я и нежно стисна ръцете й в своите.
— Предпочитам да съм тук, с вас. Ах, защо не съм мъж и нямам свободата на избор!
— Рената, мъжете също не са свободни, не могат да се спасят от опасностите на войната. Аз съм един от най-издигнатите сред Хастурите, а е възможно да ме пратят в битка против волята ми, сякаш съм дребен васал на своя брат.
Двамата дори не забелязаха как Касандра се взира в тях, нито я видяха да излиза от залата.
— Рената, колко си ни необходима! — възкликна Корин. — Господарят Деймън-Рафаел вече ни напомни, че ще има нужда от много повече лепкав огън, а и аз измислих ново оръжие, което ми се иска да опитам по-скоро. — Седна на широкия перваз на прозореца и продължи безгрижно, сякаш обясняваше правилата на нова забавна игра. — То е самонасочващо се устройство, свързано с матрична схема, и е предназначено да унищожи точно определен противник. Да речем, насочваме го към господаря на Райднау и тогава той няма да се спаси, ако ще всичките му васали и заклети съратници да го бранят с телата си. Разбира се, ще трябва първо да познаваме психическия му резонанс, най-добре ще е да разполагаме с негова дреха или накит, който е носил. Или пък ще поровим дълбоко в мозъка на пленник. Такова оръжие няма да навреди на друг, защото само съответствието на излъчването на жертвата с матрицата ще предизвика взрив.
Рената се смръзна и Аларт разсеяно погали ръката й.
— Ами да, по-леко ще е, отколкото да правим лепкав огън — обади се Ариел. — Наистина ми се иска да измислят някое по-свястно оръжие. Първо трябва да извличаме онази червена гадост от земята, после да я отделяме атом по атом при твърде високи температури. Опасно е. Последния път един от стъклените съдове се пръсна. Естествено, носех защитно облекло, но въпреки това… — Тя показа грозен белег на ръката си, дълбока вдлъбнатина в плътта. — Беше само зрънце, а прогори всичко до костта и трябваше да го изрежат.
Корин хвана ръката й и я целуна.
— Пресиоза, носиш достоен белег на воин. Малко жени могат да се похвалят с това. Вече създадох съдове, които не се пръскат при каквото ще да е нагряване. Наложих им заклинание за здравина и са нечупливи при всякакви условия. Дори да се пропукат, силовото поле ги задържа във формата им и не могат да наранят никого наоколо.
— Как го постигна? — попита Мира.
— Лесно. Закрепих формата им с матрица, така че остава неизменна. Дори някой да ги разбие с огромна сила, парчетата ще паднат полека и накуп — все пак не можем да се преборим с гравитацията, обаче няма да се разхвърчат опасно. Но за работа с матрица от девето равнище, както при рафинирането на лепкавия огън, е необходим кръг от деветима, а един техник, още по-добре втори Пазител, трябва да стои отстрани и само да поддържа формата на съдовете. Чудя се… — проточи Корин, вторачил се в Аларт — дали пък и ти няма да стигнеш до Пазител с времето?