— Милостива Авара!
Изведнъж разклоненията на бъдното отново го връхлетяха и се заизвиваха като змии пред взора му. Вече знаеше къде е Касандра. Без да продума повече, той затича по коридорите и стълбищата и скоро излезе през силовото поле, защитаващо Кулата.
Голямото алено слънце висеше като огнено кълбо над далечните хълмове и сякаш покриваше езерото с пламъци.
„Тя ме видя с Рената. Дори не пожелах да хвана ръката й, макар да плачеше. А целунах Рената пред очите й. Да, само като приятел, както бих утешил и сестра, ако я имах. Защото мога да докосна Рената, без да ме изтезава тази плетеница от любов и вина. Но Касандра видя и не разбра…“
Извика я. Не чу отговор, само тихия плавен плисък на вълните. Смъкна наметалото си и се затича. На самия край на пясъчната ивица забеляза два малки сандала от боядисана в синьо кожа — не захвърлени, а прилежно събрани, сякаш тя бе коленичила там в миг на колебание. Аларт изрита в движение ботушите си и се хвърли в езерото.
Облачните талази го погълнаха — мътни и странни, навяващи мъгла дори в съзнанието. Вдиша и усети познатата първоначална бодрост. Виждаше достатъчно добре, също като в лятна мараня. Край него се плъзгаха все същите риби или птици, по тях се преливаха оранжево и зелено. Такива ярки цветове бе виждал само след доза кириан, отварата, която снемаше преградите пред телепатията в мозъка… Аларт усети как стъпалата му докоснаха обраслото във водорасли дъно и побягна мудно напред.
Да, някой явно бе минал оттук. Тварите отново събираха разпръснатите си ята. Движенията му се забавяха. Тежкият газ вече започваше да го потиска. Извика отчаяно: „Касандра!“ Призрачните вълни не пренасяха звука. Все едно се бе потопил в дълбок кладенец, тишината го обгръщаше. Дори в Неварсин нямаше такава пълна липса на шумове. Виеше му се свят, главата му като че олекваше. Насили се да вдиша, защото в тази смес липсваше газ, предизвикващ дихателния рефлекс на хората. Трябваше да поддържа живота си само с усилие на волята. Тук мозъкът му нямаше стимул да принуждава тялото.
„Касандра!“
Слаб далечен отглас, почти с капризно раздразнение… „Махни се…“
Дишай! Аларт започваше да се поддава на умората. Тук водораслите бяха по-нагъсто и трябваше да ги отмества, за да продължи. Вдишвай и издишвай, недей да забравяш! Дълго лигаво влакно се уви около левия му глезен, наложи се да го откъсва с ръце. Дишай! Подтикваше се неумолимо да не спира, а ослепителните риби-птици се събираха около него, цветовете им се размазваха пред очите му. И както винаги при умора или напрежение, непоносимите видения се струпаха в ума му — потъваше в газа и тинята, лежеше неподвижен и умиротворен, задушаваше се щастливо, защото бе забравил… Дишай! Аларт напрегна докрай гръдния си кош и си напомни, че газът може да поддържа живота му безкрайно, стига да не се остави на психическото му въздействие. Дали Касандра вече не се бореше? Дали умираше в блажен екстаз на дъното?
„Тя не искаше да живее повече и аз съм виновен… Дишай! Не мисли за нищо друго, само не забравяй да дишаш…“
А картините се редяха… Изнасяше Касандра от езерото, отпусната и безжизнена… навеждаше се над нея сред хлъзгавата зеленина по дъното, прегръщаше я и потъваше до нея… никакъв ларан, никакви страхове, вечно спасение от проклятието и за двамата…
Тварите се мятаха насам-натам възбудено. Аларт забеляза пред краката си мътен син проблясък. Нямаше такива цветове в езерото. Дали не беше дългият ръкав на роклята й? Дишай… Наведе се към нея. Лежеше на хълбок, с широко отворени очи, с лека радостна усмивка на устните, унесла се твърде дълбоко, за да забележи Аларт. Сърцето му се сви, когато я вдигна. Тя беше в несвяст, тялото й се люшкаше в ръцете му. Дишай! И издишвай в устата й, така ще попадне в дробовете й газът, който събужда рефлекса… Той опря устните си в нейните и вкара насила въздух в тялото й. После гърдите й се надигнаха сами, но само веднъж.
Аларт тръгна по дъното, слабата светлина ставаше мъждивочервена от залеза и ужасът го обзе мигновено. „Ако притъмнее, никога няма да намеря пътя към брега. Ще умрем тук заедно.“ Отново издиша в устата й и отново тя си пое дъх само веднъж. Не знаеше още колко ще оцелее, въпреки че й помагаше със собствените си дробове на всеки две-три крачки. А трябваше да бърза, преди последните остатъци светлина да са изчезнали…
Последните крачки правеше като в кошмар. Касандра беше дребничка, но и той не беше особено едър. Щом стигна до плитчините, отказа се да я носи, а я хвана под мишниците и я задърпа заднешком, като спираше начесто, за да я насилва да диша. Най-сетне главата му се показа над повърхността и той си пое дъх конвулсивно, със звук като от ридание. С отчаян напън вдигна и Касандра над облака, запрепъва се към брега. След малко се свлече до нея на тревата. Започна да вкарва въздух в нейните дробове, после притискаше ребрата й. След малко тялото й се разтресе и Касандра нададе странен плачлив вик, сякаш беше новородено. И започна да диша нормално. Още беше в безсъзнание, чак по здрач долови пробуждането на съзнанието й. Тя прошепна едва чуто: