„Че какъв ли избор имам? От колко дни знам, че ще тръгна на север… Само нямах представа, че накрая ще попадна в Алдаран. И какво ли общо ще има Рената с това?“
— Май си помислил за всичко.
— По залез моят съратник ще се върне тук с писмата, удостоверяващи те като мой пратеник, и с указанията за съставянето на съобщенията. — Деймън-Рафаел стана. — Ако желаеш, ще поднеса почитанията си и на твоята съпруга. Така ще изглежда, че е семейна среща без никаква тайна цел.
— Благодаря ти, но Касандра не се чувства добре и не става от леглото. Ще й предам поздравите ти.
— Непременно. Не ми се вярва да е дошъл моментът и за поздравления, щом живеете в Кулата. Съмнявам се вече да носи дете от теб.
„Може би никога…“ Аларт отново за миг потъна в мъката си.
— Не, още не ни е споходило това щастие — каза сдържано на своя брат.
Деймън-Рафаел нямаше как да е научил истината за отношенията им — нито за клетвата им, нито как я нарушиха. Просто човъркаше раната наслуки. Нямаше защо да му се сърди и въпреки това Аларт се ядоса.
Все пак беше длъжен да се подчинява на господаря на своя род, а и брат му беше прав — ако северняците от Пъкъла се намесят във войната, опустошението ще бъде невъобразимо.
„И би трябвало да съм признателен на боговете, че ми избраха толкова достоен начин да участвам в тази война. Убедя ли онези от Алдаран да останат неутрални, ще сторя добро на всички под флага на Хастурите.“
На раздяла Аларт промълви сърдечно:
— Братко, благодаря ти, че ми повери тази задача.
Думите му прозвучаха толкова искрено, че Деймън-Рафаел го изгледа с изненада. И в прегръдката им имаше топлота. Никога нямаше да станат приятели, но в този миг бяха по-близки, отколкото през изминалите години… или в бъдните, както Аларт предчувстваше с тъга.
Вечерта отново го повикаха да слезе в приемната. Предположи, че го чака служителят на неговия брат, донесъл необходимото за пътуването.
Корин го пресрещна до вратата на залата.
— Говориш ли езиците на Пъкъла?
Аларт кимна. Питаше се доколко Деймън-Рафаел се е доверил на Корин.
— Дошъл е пратеник на Михаил от Алдаран — обясни Пазителят, — но не владее добре нашия език. Ще поговориш ли с него?
— С удоволствие.
„Деймън-Рафаел каза, че са прониквали без негово знание в ума му, после са прочистили паметта му. Твърде грубо и безцеремонно отношение, но сме във война в края на краищата.“
Щом влезе в приемната и видя лицето на пратеника, веднага го позна. Толкова пъти го срещаше във виденията си, макар и да не знаеше защо. Тъмнокос младеж, който се взираше в него с предпазливо дружелюбие. Аларт го поздрави на официалното наречие на Пъкъла.
— Оказвате ни чест, сиербейн. — Изрече старинната дума за чужденец с особената интонация, придаваща й значението „още непознат приятел“. — На вашите услуги съм.
Младежът стана и се поклони.
— Аз съм Донал Делрей, приемен син и заклет съратник на Михаил, господаря на Алдаран. Нося негово, а не свое послание до вей лероните от кулата Хали.
— Аз съм Аларт Хастур от рода Елхалин. Това е моят сродник и братовчед Корин, тенерезу на Хали. Говорете с нас свободно и спокойно.
„Не може да е само съвпадение, че Алдаран е изпратил този човек при нас точно когато брат ми е бил готов с плана си. Или е приспособил замислите си според идването на пратеника? Дано боговете укрепят душата ми, защото вече виждам във всичко заговори, интриги и нечисти кроежи!“
Донал започна:
— Първо, вей домин, трябва да ви поднеса извиненията на господаря на Алдаран за това, че праща мен, а не дойде лично. Той смята, че би трябвало сам да отправи молбата си, но вече е на възраст и едва ли ще понесе леко дългото пътуване от Алдаран. А и аз мога да яздя по-бързо от него. Всъщност си мислех, че ще преодолея разстоянието за осем дни, но май съм объркал времето по пътя.
Аларт си замълча, а Корин попита:
— С радост ще направим каквото е по силите ни за господаря на Алдаран. Какво е желанието му?
— Заръча ми да ви кажа, че неговата дъщеря — единственото му живо дете и наследница на Владението, е надарена със страшен ларан, какъвто още не сме виждали по нашите места. Възрастната леронис, която се грижеше за нея още от раждането й, вече няма с какво да й помогне. Бащата се опасява, че болестта на прехода може да погуби чедото му. Затова той умолява вей лероните от кулата Хали някой от тях да дойде и да поеме грижите за дъщеря му, докато отмине критичният период.