Касандра поклати глава.
— Как да решавам сама за нещо, което засяга и двама ни? Аларт трябва да каже какво ще правим. Той е мой съпруг и господар!
Изведнъж Рената загуби търпение.
— Ето как жените стигнаха до сегашното си положение във Владенията! В името на Благословената Касилда, нима още смяташ, че си инструмент за раждане на синове и играчка за мъжката похот? Опомни се, момиче! Наистина ли си въобразяваш, че Аларт би те пожелал само заради това?
Касандра примига стресната.
— Че какво друго съм? И какво друго може да бъде жената?
— Ти не си жена! — сопна се Рената. — Ти си едно дете! Личи от всяка твоя дума. Чуй ме, Касандра. Първо си човек, дете на боговете, дъщеря на своя род, надарена с ларан. Заблуждаваш се, ако смяташ, че го имаш само за да го предадеш на синовете си. Запозна се с работата на матричните кръгове и скоро ще станеш наблюдателка. Попитай се сама, честно — за нищо друго ли не си нужна на Аларт, освен да споделяш постелята с него и да му раждаш деца? Богове, ами че това той може да има от всяка любовница…
Бузите на Касандра пламнаха.
— Непристойно е да се говори за тези неща!
— Аха, значи е позволено само да се вършат, така ли?! — яростно възкликна Рената. — Боговете са ни сътворили мислещи същества. Не е ли богохулство да се смяташ само за разплодна самка? Защо тогава ние — жените, имаме мозъци и ларан, езици да изразим мислите си, вместо само хубавички личица и детеродни органи, също и гърди да си накърмим бебетата? Да не ми кажеш сега, че боговете не са знаели какво вършат?!
— Изобщо не вярвам да съществуват богове! — озъби се Касандра толкова горчиво, че гневът на Рената се изпари в миг.
И тя още не се бе освободила напълно от озлоблението към живота. Прегърна другата и заговори нежно:
— Братовчедке, безсмислено е да се караме. Ти си млада и неопитна. Докато се учиш в Кулата да си служиш със своя ларан, вероятно ще започнеш да виждаш и себе си с други очи… не само като съпруга на Аларт. Някой ден можеш да станеш господарка на своята воля и съвест, а не да разчиташ, че Аларт ще решава и за двама ви, нито пък да слагаш върху плещите му и товара на своите неволи наред с неговите собствени.
— Никога не съм мислила за това… — Касандра скри лицето си на рамото й. — Ако бях по-силна, нямаше да прехвърля цялата тежест върху него. Сега той си мисли, че е виновен за моята злочестина, тласнала ме в езерото. А вършеше само онова, което му се струваше най-правилно. Ще се науча ли тук и да бъда силна? Като теб?
— Дано ме надминеш в това — искрено пожела Рената и я целуна по челото, но в мислите й тегнеше тъма.
„Преливам от добри съвети към нея, а не знам как да подредя собствения си живот. Вече за трети път бягам от брака с това пътуване до Алдаран, за да помагам на момиче, което не познавам и ми е напълно безразлично. А съзнавам, че би трябвало да остана тук и да се опълча на баща си, не да бягам при някакво хлапе, за да го уча на властта над ларан, вложен в тялото и духа му от нашите тъпи прадеди!“
Знаеше обаче, че такава, каквато е, не може да постъпи другояче — щом е леронис, родена с дарбите си, при това с късмета да ги развие в Кулите. Честта я задължаваше да помага на другите нещастници, които никой не бе питал искат ли този страшен дар.
Касандра промърмори по-спокойно:
— Дано Аларт не тръгне, без да се сбогуваме…
— Разбира се, че няма да постъпи така. Корин вече го освободи от всякакви задължения в кръга, затова последната нощ, в която сте под един покрив, ще прекарате заедно и ще се сбогувате. — Не спомена, че и тя ще тръгне с него на север. Нека Аларт обясни както намери за добре. — Отношенията между вас са толкова объркани, че наистина е по-добре единият да не е в Кулата. А и знаеш, че когато започне сериозната и тежка работа, трябва да спазвате пълно въздържание.
— Това тъй и не проумях. Корин и Ариел…
— …работят заедно повече от година. Знаят какво е допустимо и кога е опасно — увери я Рената. — Някой ден и ти ще разбереш, но в момента ще ти е трудно да спазваш ограниченията или дори да си спомняш за тях. Сега ти е време да се учиш, а Аларт — усмихна се палаво — само ще те разсейва. Ох, тези мъже, не е леко нито да живеем с тях, нито без тях!
Касандра се засмя за миг, после лицето й се сгърчи отново.
— Знам, знам, всичко е вярно, но не мога да понеса мисълта, че няма да е до мен. Рената, никога ли не си се влюбвала?
— Не както ти си го представяш.
— Какво да правя?
Рената само поклати глава, взирайки се навъсено в отсрещната стена. „Дали ще узная някога какво е да обичаш толкова всеотдайно? Искам ли да знам или такава любов е само капан, в който жените стъпват по своя воля, за да се лишат от желание сами да направляват съдбата си? Така ли са се превърнали единствено в продължителки на родовете на Комайните?“ Но болката на другата жена беше съвсем истинска. Най-сетне й каза колебливо, стъписана от дълбочината на чувствата й: