— Значи аз трябва да моля за прошка, дамизела. Държах се като селяндур, а ти вече се опитваш да помогнеш на сестра ми…
— Добре, Донал, тогава да си простим взаимно и да бъдем приятели.
Аларт ги наблюдаваше и изведнъж изпита остра завист към тези млади хора, които бяха способни да се смеят, да флиртуват и да се радват на живота дори пред лицето на постоянно надвисналите заплахи. После се засрами. Бремето, налегнало раменете на Рената, не беше никак леко. Би могла да прехвърли отговорността за всички решения върху баща или съпруг, а от дете се е опитвала да разбере кое ще е най-доброто. Беше готова да решава сама, дори ако това означаваше да отнеме живота на още неродено дете и да търпи неприязънта, с която навсякъде във Владенията се отнасяха към безплодните жени. А и Донал явно не беше безгрижно хлапе. Изживяваше всеки миг, съзнавайки, че странният ларан може да погуби него и сестра му.
Всеки човек ли пристъпваше по толкова тясна пътека над пропастта? Аларт проумя, че досега се е държал, сякаш само той се бори с проклятие, а на околните винаги им е леко на душата. През ума му мина нова, необичайна мисъл: „Дали пък в Неварсин не ми внушиха прекалено мрачно и сериозно отношение към живота? Щом Рената и Донал могат да носят теглото на неволите си и все пак да се радват на хубавите мигове, сигурно са по-мъдри от мен…“
Пристигнаха в Алдаран през късния следобед на сив и влажен ден, в дъжда се прокрадваха и дребни зрънца суграшица. Рената се бе увила с шал, а знаменосецът бе покрил с калъф плата и се гърбеше намусен под качулката на дебелия си плащ. Аларт си помисли, че е отвикнал от планините — сърцето му биеше по-силно, главата му като че олекна. А Донал с всеки ден изглеждаше по-безгрижен и весел, сякаш приемаше лошото време като знак, че си е у дома. Въпреки дъжда беше гологлав и се озърташе оживено, колкото и да червенееше лицето му от вятъра и студа.
В подножието на дългия склон, водещ към крепостта, той спря и размаха ръка със смях. Придружителката на Рената изръмжа:
— Можем ли да яздим по тази козя пътека, или онези горе си мислят, че ще прехвръкнем като соколи?
И Рената гледаше смаяно.
— Това ли е крепостта Алдаран? Че тя е недостъпна като Неварсин!
— Е, не чак толкова — усмихна се Донал. — Но прадедите на моя приемен баща са били принудени да се бранят, затова са се постарали да я направят непристъпна… дамизела.
Неочаквано се смути. По време на пътуването се обръщаха един към друг с имената си. Личеше, че младежът отново си налага сдържаната любезност. Припомниха си, че всеки от тях отново поема по отделната пътека на съдбата си.
— Дано войниците по онези стени не ни вземат за нападатели! — изсумтя стражът с мирния флаг.
— Не стигаме за отряд, който би могъл да превземе крепостта — ухили се до уши младежът. — Погледнете! На онази кула са приемният ми баща и сестра ми. Явно той е знаел предварително по кое време ще пристигнем.
Аларт видя как лицето му стана безизразно — така изглеждаха телепатите, влезли в далечна връзка.
След миг Донал пак се усмихна.
— Между другото, пътеката за коне не е особено стръмна. От другата страна в скалата има изсечена стълба, но там склонът е почти отвесен, а стъпалата са точно двеста деветдесет и осем на брой. Все пак, местра, ако предпочитате… — поклони се той на придружителката.
Тя само измънка нещо сърдито.
Докато пътуваха, Аларт непрекъснато си помагаше с научените в манастира похвати на мисловната дисциплина, за да отпъжда виденията си. Нищо не можеше да направи в действителността и съзнаваше, че ако си позволява да ги премисля, да се мъчи от опасения, това е само слабост, а не биваше да се разпуска. Бе решил, че ще се справя с онова, което се случва, а ще поглежда напред само при възможност наистина да избира което бъдеще му е по силите. Но когато най-сетне се добраха до портала и влязоха в покрития двор, а слугите се скупчиха да отведат конете, Аларт знаеше, че е виждал много пъти мястото. За миг загуби усета си за настоящето и чу пронизителен детски вик, стори му се, че навсякъде край него засвяткаха мълнии, и се сви уплашен. Стана миг преди наистина да чуе същия глас. Но нямаше никаква опасност, просто едно невръстно момиче викаше радостно Донал и скочи в прегръдката му.