— Радан, затваряй си плювалника! Стига си покварявал момчетиите… а и виж кой е с тях! Гледай си работата и забрави мръсотиите! — Когато стражът се изсули с наведена глава, суровият мъж заговори на Донал с необичайна сърдечност: — Признавам, че думите му са просташки, но той само опита да се пошегува. Тормози се, защото си няма жена, затова е готов да говори неприлично за всяка хубавица. Изобщо не искаше да покаже неуважение към твоята майка. Всички ще пощуреят от радост, ако тя роди наследник на Алдаран. Не се гневи на прибързано изтървани слова. Заслушаш ли се в лая на всяко куче, не ще ти остане време за нищо друго. Занимавай се с уроците си, Донал, и не си трови душата с онова, което невежите говорят за по-достойните от тях.
Донал наистина се махна от вътрешния двор, но не заради уроците си. Отнесе планера, нагласи го по тялото си и скочи от един зъбер на стената. Сега се носеше с въздушните течения, оставил долу всичко тревожно и потискащо, погълнат от опиянението да наподобява птица. Ту завиваше на север, ту се обръщаше на запад към голямото пурпурно светило, сякаш надвиснало над острите върхове.
„Сигурно и соколите се чувстват така…“
Под допира на чувствителните му пръсти крилото от кожа и дърво се наклони леко надолу и Донал се съсредоточи в поредния поток, понесе се към земята с него. Съзнанието му ликуваше в свръхострите възприятия, усилени от звездния камък. Виждаше в небето не синя пустота, а величествена мрежа, плетеница от полета и течения, които можеше да язди като буен кон. Продължаваше все надолу, вече изглеждаше, че ще се забие в назъбената скала, но в последния миг се остави рязък повей да го отнесе нагоре… Не мислеше за нищо, потънал в екстаза на полета.
Зелената луна Идриел висеше ниско — подут полукръг в червенеещото небе. Сребристият сърп на Мормалор едва се забелязваше, подобен на сянка. А ярката Лириел, почти достигнала пълнолуние, се издигаше бавно над източния хоризонт.
Откъм плътните облаци, струпали се зад крепостта, отекна тежък грохот, паметта и опасенията мигом се пробудиха у Донал. Може би нямаше да го сгълчат, че не се занимава с уроците си в такъв тревожен за всички час, но ако не се прибере до смрачаване, непременно щяха да му отредят тежко наказание. По залез вятърът ставаше твърде опасен, преди около година един от пажовете в замъка натроши планера си и си счупи левия лакът. Всички казваха, че е късметлия, задето е отървал кожата. Донал се озърна към крепостта, после затърси поток нагоре, който да го отнесе достатъчно високо за спускането. Иначе можеше да кацне по принуда на стръмните склонове под стените и да носи чак до портата своя планер — лек, но твърде неудобен товар. Матрицата му помогна да долови подходящо течение — ако внимателно се възползваше от него, щеше да стигне отвъд замъка и да се снижи с кръжене.
Потрепери, когато видя отново голия издут труп, провесен от крепостната стена. Край нея се боричкаха няколко киоребни, вече бяха разкъсали лицето й. Никой не би разпознал Майра в тази гниеща плът. Донал отново се смрази от ужас. Онази жена все пак се държеше любезно с него… Наистина ли бе проклела майка му? За пръв път се сблъскваше със смъртта в този най-грозен облик.
„Хората умират. Животът им наистина свършва и ги изяждат мършоядите. И моята майка може да умре при раждане…“
Тялото му се сгърчи неволно и крехките криле на планера, освободени от направляващата ги воля, затрепкаха неуправляемо. Падаше… Побърза да ги овладее и напрегна мисълта си в усилието на левитацията, докато го пое друг удобен въздушен поток.
Вече усещаше лекото, но трупащо се напрежение, във въздуха се събираше статичен заряд. Отново чу сухия пукот на мълния над себе си. Светкавица проряза простора над Алдаран, до ноздрите на Донал стигна миризмата на озон и смътен дъх на изгоряло. Вече не чуваше по-далечните гръмотевици през непрекъснатия грохот, само виждаше огнената игра на стихията в сякаш кипналите облаци над крепостта. Изведнъж се уплаши. „Трябва да се спусна, да се махна от небето. Твърде опасно е да летя в тази напираща буря…“ А колко ли пъти му набиваха в главата да следи с усета си за скорошни атмосферни смущения и най-вече за мълнии, преди да полети?!
Сграбчи го неудържим поток надолу и запрати планера право към земята. Вече истински уплашен, Донал стискаше дръжките, прояви обаче достатъчно разсъдливост да не се бори прекалено рано. Макар да му се струваше, че ей сега острите камъни ще разкъсат тялото му, лежеше отпуснат в ремъците, а напрегнатите му сетива трескаво търсеха обратно течение наблизо. В единствения подходящ миг се съсредоточи в матрицата, левитацията и насрещният поток го отнесоха надалеч от опасността.