— Времето да сме предпазливи изтече. Ако не се възползваме от възможностите, които ни остават, оцеляването ни ще бъде на косъм. Аз искам повече от това за Астрея, вие също трябва да го искате.
Драгонсбейн стисна зъби.
— Добре — каза тя. — Ще започна да пускам слухове, както ги наричаш ти, но те все още ни превъзхождат по численост, ако започнем битка при Огнената мина. Според Ериел ще ни отнеме четири дни да стигнем до Ста Криверо.
Ериел, който слушаше много внимателно разговора, докато се люлееше напред-назад върху възглавничките на ходилата си като нетърпеливо дете, изглежда изненадан да чуе името си, но бързо кимва в съгласие.
— В Ста Криверо ще се срещнем с крал Етристо — продължава Драгонсбейн.
След секунда загрявам накъде води всичко това.
— Няма да се омъжа за крал Етристо — заявявам, натъртвайки всяка дума, сякаш проблемът е единствено да ме чуе.
Тя просто се засмива.
— О, мила моя, не. Етристо е твърде стар да бъде подходящ кандидат за теб, да не говорим, че той вече си има съпруга. Не, той беше достатъчно любезен да стане домакин на… на едно събитие. Ръководителите на страни от целия свят ще дойдат да се срещнат с теб и да предложат войските си в замяна на твоята ръка.
— Не съм някакво бижу, което да бъде предложено на търг — трудно се въздържам да не повиша глас. Тялото ми започва да става все по-горещо, както когато се събудих от кошмара. По челото ми избиват капчици пот, но ги избърсвам. Не знам защо е толкова горещо в каютата на Драгонсбейн. Не знам защо, изглежда, само аз забелязвам това. — Аз съм кралица и решенията ще взимам аз.
Драгонсбейн стиска устни, за миг се взира в мен в пълна тишина.
— Разбира се, решението е твое — казва тя накрая с пресилена усмивка и преценяващ поглед. — Но настоявам да го обмислиш сериозно. Междувременно ще продължим към Ста Криверо. Най-малкото ще можем да се подслоним в пристанището им сред целия този хаос, докато измислим нов план.
Съгласявам се да го обмисля, но дори и само от това ми се повдига.
Изповед
Щом се качвам на палубата след срещата ми с Драгонсбейн, свежият въздух сякаш се удря в мен и кожата ми започва да се охлажда. Избърсвам потта от веждите и горната си устна, поглеждайки към Херон и Блейз от двете ми страни. И двамата изглеждат съвсем добре, температурата в каютата на Драгонсбейн изобщо не им се е отразила. Може би се разболявам — нищо чудно след всичко, което преживях. А може да е само въображаемо състояние, реакция от стреса и гнева.
— Трябва да има по-добър план от женитбата — казва Блейз и думите му ме откъсват от мислите ми.
Преглъщам.
— Трябва да има — съгласявам се аз, без да поглеждам към него или към Херон от лявата ми страна. Вместо това се взирам в кораба, изпълнен с хора, бързащи насам-натам, които водят „Дим“ с пълна скорост към бъдеще, отнето още веднъж от мен. Драгонсбейн може и да ми е дала илюзията, че имам избор, но не съм толкова глупава да вярвам, че ще бъде толкова лесно.
— Не мога да повярвам, че се опита да те притисне с тази женитба — казва Херон.
— Аз мога — изсумтявам. — Господи, уморена съм от игрички. Играх игрите на императора цели десет години и не се измъкнах, за да съм принудена да играя нейните.
Обръщам се с лице към тях.
— Казах на Драгонсбейн, че вие двамата сте мои съветници. Не мисля, че щеше да е добра идея да извикам днес и Арт, като се има предвид влиянието, което майка й явно има върху нея, но включвам и нея в съвета. Вие сте хората, на които вярвам тук.
Блейз кимва, но Херон изглежда несигурен, очите му се задържат върху мен малко по-дълго. Каквото и да иска да каже, то няма да излезе от устата му сега.
— Блейз, знам, че трябва да се върнеш на работа, но ти, Херон, ще ме придружиш ли за обяд?
Блейз свежда глава към мен, преди да се отправи към носа на кораба, където търкаше палубата.
Херон кимва в съгласие, макар и неохотно, така че го хващам под ръка и го насочвам към трапезарията.
— Наред ли е всичко — питам го аз.
— Разбира се — отвръща той по начин, който напълно ме убеждава, че не е.
Късно е за обяд и трапезарията е почти празна. Малкото хора, които са се събрали там, ме наблюдават, докато си взимам порцията сухар и сушено месо. Свикнала съм хората да ме наблюдават, каловаксийците също го правеха, но сега няма злонамереност в очите им. Само очакване, което някак ме кара да се чувствам по-зле. В стомаха ми се свива буца, докато чакам Херон да напълни чинията си.
Не е проблем да си намерим празна маса в ъгъла, далеч от ушите им. Оставям го известно време да се храни мълчаливо, втренчен в храната си, за да избегне погледа ми. Херон, когото познавах, никога не би ме пренебрегнал, щеше да го сметне за непочтително. Давам си сметка, че няма нищо неучтиво в това сега. Той се страхува от мен. Дали не си мисли, че го обвинявам за смъртта на Елпис?