— Ти се върна — казва той, думите му са по-скоро дихание, отколкото глас.
— Казах ти, че ще се върна — отвръщам, опитвайки се да звуча жизнерадостно, макар да съм паднала духом. Едва се сдържам да го попитам как е, но въпросът ще е толкова абсурден, че не мога да се насиля да го изрека. Вместо това, оглеждам стаята, очите ми се спират върху окървавеното дърво, веригите, впили се в кожата му, таблата с храна до него. Трябва да е вечерният му порцион — няколко парчета сухар и сушено месо. Не са докоснати.
— Не си ял? — поглеждам отново към него.
Той поклаща бавно глава, погледът му все още е нащрек и предпазлив. Дясното му око е насинено и подуто, на скулата има порезна рана.
Правя още една стъпка и се приближавам до него достатъчно, така че ако иска да ме нападне, само трябва да хване нощницата ми за подгъва. Не се страхувам от него, но се колебая дали да се приближа още.
— Кога за последно си ял?
Той се замисля за малко.
— На онзи проклет банкет, когато се завърнах от Вектурия — отговаря той с дрезгав глас. — Стомахът ми не приема много, с всичко това.
Всичко това. Едва ли някога ще забравя разголената рокля, която императорът ме накара да облека в онази нощ, начина, по който се отнасяше с мен, сякаш бях негова и може да ме показва, както си поиска. Ръцете му по мен, обгарящи като дамга. Сьорен изглеждаше като болен, но предполагам, че е далеч по-лесно да наблюдаваш, отколкото да понасяш.
— Ти би трябвало да получаваш същия порцион като всички други — казвам аз. — Драгонсбейн ми обеща, че ще бъдеш хранен.
Той поглежда встрани.
— Порционите се доставят три пъти дневно без пропуск. Насила ми наливат вода в гърлото, но още не са ме принуждавали да ям.
Продължава да не ме поглежда, така че си позволявам да го огледам. Само за няколко дни кожата му се е опънала върху костите, от което изглежда по-скоро като привидение, отколкото като човек. Неволно се питам какво би си помислила майка му, ако можеше да го види сега, но пропъждам тази мисъл, преди императрицата да ме засрами от гроба си.
— Защо не ядеш?
Той придърпва коленете си нагоре и се свива на кълбо. Пристъпвам по-близо.
— Преди много години баща ми накара тейна да ме тренира за заложник — казва той. Говоренето, изглежда, му причинява болка, но той продължава. — Баща ми казваше, че имаме много врагове и че трябва да сме подготвени. Първото нещо, което тейнът ме научи, беше да не ям от храната им.
Не мога да се въздържа да не изсумтя.
— Смяташ, че тровим храната?
Той поклаща глава.
— Става дума за контрола. Докато аз отказвам да ям, вие се подчинявате на моите условия. Вие не ме искате мъртъв, иначе да сте ме убили досега, което означава, че имате нужда от мен. В мига, в който приема храната ви, ставам зависим от вас и губя контрола. Това е психологическа игра, малко по-добра от тази кой ще отмести пръв поглед. — Той спира за секунда. — Тогава издържах три дни без храна. Сега е по-лесно — през повечето време болките са прекалено силни, за да си спомня, че съм гладен.
Не го казва така, сякаш търси съжаление или като извинение, просто съобщава най-обикновен факт. Скъсявам разстоянието помежду ни, вземам таблата и я поставям пред него на земята.
— Искам да се храниш, Сьорен — казвам аз, но той не се помръдва. — Аз не съм твой враг.
Той се засмива при тези думи, но звукът от смеха му е слаб.
— Приятели, врагове, мисля, че това вече няма значение. Веригите и в двата случая са тежки, без значение кой държи ключа.
— Знам доста за веригите, нищо, че моите бяха по-скоро метафорични — отвръщам.
Той проявява благоприличие и изглежда засрамен от това, а очите му най-после срещат моите.
— Това ли е, което си мислеше, че ще бъде? Свободата?
Съвсем обикновен въпрос на пръв поглед, но той се забива дълбоко в мен като кинжал, плъзгащ се между ребрата ми.
— Ще ти кажа, когато я получа — отговарям аз.
Нещо проблясва в очите му.
— Жената, която нареди да ме докарат тук, виждал съм я няколко пъти. Другите я уважават. Предполагам, че е капитанът — прословутата Драгонсбейн.