— Безпокоях се, че ще кажеш това — отвръщам и взимам таблата. Хвърлям поглед към малката амбразура над главата му, откъдето се процежда светлината на зазоряването. — Отивам да взема закуска, но веднага ще се върна. Ще ти донеса още храна, а ти ще ми разкажеш за потенциалните ухажори.
За миг ми се струва, че ще възрази, но той само ми кимва. Понечвам да се изправя, но преди да го направя, той ме хваща за китката. Кървавите му пръсти я обгръщат напълно и я държат толкова здраво, което кара дъха ми да спре, въпреки атмосферата в карцера, веригите и кръвта. Бях забравила какво въздействие има докосването му върху мен. Искам да издърпам ръката си, но в същото време и не искам.
— Яна Кребести, Теодосия.
Думите засядат в гърлото ми. Вярвам ти. След всичко, което му бях причинила, всичко, което си бяхме причинили един на друг, не би трябвало все още да съществува доверие помежду ни. Но ето че той ми дава цялото си доверие.
Поглеждам надолу към ръката му, обвила китката ми, а после към него.
— Тео. Наричай ме Тео.
— Тео — повтаря той, преди да пусне китката ми.
Напускам бързо карцера на бригантината, чувам ехото от гласа му в главата си, дори когато се сбогувам с пазачите и се опитвам да избърша кръвта от китката си, преди да са я видели.
Чувам го да казва името ми отново и отново и ми се иска Артемизия да беше тук, за да ми каже да го избия от главата си. Винаги съм мислела, че чувствата ми към Сьорен, всъщност не са мои, а на Тора, сломеното, объркано момиче, което императорът създаде от развалините, останали от мен. Смятах, че двете са достатъчно далеч една от друга и не се припокриват. Мислех, че напускайки двореца, напускам и нея.
Но ето ме тук, на стотици мили далеч, а чувствата ми към Сьорен са все така сложни и заплетени, каквито бяха в нощта, когато си тръгнах.
Урок
Не се връщам веднага при Сьорен. Знам, че още е гладен и че има нужда от компанията на някого, който не иска да го бие, но мисълта да остана отново насаме с него ме сковава. Не защото си нямам доверие, когато съм край него. А защото от начина, по който ме гледа, изпъква цялата ми уязвимост и ми напомня за онова, което бях в двореца. Присъствието ми край него ме кара да забравя, че съм кралица и че има десетки хиляди хора, които зависят от мен. Имам нужда от цялата сила, която притежавам, за да не заповядам на пазачите да ми дадат ключовете и да го изведа навън, независимо от последиците.
Променям посоката и тръгвам към кърмата на кораба, като крепя таблата в ръцете си и търся сблъсъка със синята коса.
Лесно е да се открие Артемизия с ярката й коса сред този хаос от най-различни нюанси на кестенявите и черни коси, характерни за повечето астрейци. Тя стои по средата на отвореното пространство на кърмата, с меч във всяка ръка. Те са по-малки от мечовете, които каловаксийците предпочитат, но не са чак толкова малки, че да се нарекат ками. Дължината им е колкото разстоянието от лакътя до края на изпънатия й среден пръст, а дръжките им с филигранна позлата блестят на слънцето.
Не разпознавам противника й, но изглежда около две години по-голям от нея и доста по-висок, с широки рамене и ъгловато лице, остро като начупено стъкло. Тъмните му очи са съсредоточени върху Артемизия, докато се въртят в кръг, а устните му са събрани в твърда, непоколебима черта. От своя страна, Артемизия по-скоро танцува, отколкото пристъпя, всяко нейно движение е грациозно като на котка. Дори се усмихва на момчето, ако наистина може да се нарече усмивка.
Изведнъж те се хвърлят един към друг, звънти метал в метал, когато мечовете им се срещнат.
Веднага става ясно, че са неравностойни противници, макар и не от пръв поглед. Въпреки че момчето е два пъти по-голямо на ръст и по-силно, движенията му са бавни и непохватни, докато Артемизия е толкова бърза, че той прави повече пропуски от необходимото, пропилявайки енергията, нужна му да бъде на същото ниво като нея.
Артемизия определено парадира с уменията си, като ту се мята в пирует, ту се олюлява и прави излишна, но впечатляваща дъга. За нея това е повече представление, отколкото битка, докато престане да е зрелище. Тя долавя момента, когато дишането му става твърде учестено, стъпките му — провлачени и тогава тя удвоява усилията си. Ударите й започват да се сипят един след друг, макар той да парира всичките. Тя сякаш иска той да ги пресреща и използва разсеяността му да го изтласква все по нагоре и нагоре, докато накрая той се препъва в една неравна дъска и пада назад. Преди той да осъзнае случилото се, Артемизия вече е отгоре му, мечовете й са кръстосани над гърлото му, а широката й усмивка е триумфираща.