Имам моряшки задължения тази сутрин. Ще се видим довечера.
Твой,
Блейз
Твой. Думата не излиза от главата ми, докато се мъча да разреша и наглася къдравата си коса и да пооправя смачканите си дрехи. В някой друг живот навярно щях да пърхам от една такава дума, но сега тя има обратното въздействие. Отнема ми известно време да преценя защо е така: по същия начин Сьорен подписваше писмата си до мен.
Опитвам се да не позволя мислите за Сьорен да ме преследват твърде дълго. Жив е, в безопасност е и това е всичко, което мога да направя за него сега. Много повече, отколкото заслужава след онова, което направи във Вектурия, след като ръцете му толкова подгизнаха от кръв, че едва ли някога щяха да бъдат отново наистина чисти.
Ами твоите ръце?, прошепва в главата ми глас. Звучи като гласа на Крес.
Нахлузвам ботушите, които ми даде Драгонсбейн. С цял един номер са по-големи и шляпат, като ходя, но не бива да се оплаквам, особено като се има предвид, че за разлика от Блейз, аз нямам никакви задължения по поддръжката на кораба. Вчера, по време на обиколката с Драгонсбейн, тя обясни, че всички на борда получават някаква всекидневна задача, за да си изкарат прехраната. Херон имаше дневна смяна в кухните, а Артемизия ще трябва да управлява платната по няколко часа на ден. Дори децата получават малки задачи като да наливат вода по време на хранене или да изпълняват поръчки на Драгонсбейн.
Попитах я с какво бих могла да помагам аз, но тя само се усмихна и ме потупа снизходително по ръката.
— Ти си нашата принцеса. Това е всичко, което искаме от теб.
Аз съм вашата кралица, искаше ми се да кажа, но не успях да принудя устата си да произнесе тези думи.
Когато излизам на палубата, слънцето е удивително високо в небето и е толкова ярко, че заслепява. Колко ли дълго съм спала? Трябва да наближава пладне и корабът жужи от работа. Обхождам с поглед препълнената палуба за познато лице, но откривам море от непознати.
— Ваше величество — казва един човек с поклон, докато отминава бързо с кофа вода. Отварям уста да отговоря, но преди да успея, една жена прави реверанс със същото отношение.
След малко разбирам, че е най-добре просто да се усмихвам и да кимвам в ответ. Пробивам си път през палубата, като кимам и се усмихвам, търсейки някой познат, но веднага, щом откривам познати очи, ми се иска да не съм ги видяла.
Майката на Елпис, Надин, стои под грота с парцал в ръка и мие палубата. Тя замръзва на място, от парцала се стича сива вода. Очите й се втренчват в моите, ала лицето й остава непроницаемо. Толкова много си приличат с дъщеря си, че се стреснах първия път, когато я срещнах — същото кръгло лице и тъмни, дълбоки очи.
Когато й казах за Елпис снощи, след обиколката с Драгонсбейн, тя изрече всички онези правилни неща, въпреки сълзите си. Благодари ми, че съм се опитала да спася дъщеря й, че съм била нейна приятелка, че съм се посветила на каузата да отмъстя на императора, но думите й звучаха глухо и празно и бих предпочела да роптае срещу мен, да ме обвинява за убийството на Елпис. Мисля, че за мен ще е облекчение да чуя някой друг да произнесе на глас собствените ми самообвинения.
Тя откъсва очи от мен и отново се съсредоточава върху чистенето, търка с всичка сила палубата, сякаш иска да пробие дупка в нея.
— Тео — чувам глас зад себе си, толкова съм благодарна за разсейването, че ми отнема известно време да схвана кой ме вика.
Артемизия е застанала до бордовите перила в облекло като моето — тесни, кафяви панталони и бяла, памучна риза, макар че нейното изглежда някак по-добре, като дрехи, които самата тя е избрала да носи, а не защото няма други възможности. Въпреки че гледа към мен, тялото й е обърнато към водата с разтворени ръце. Косата й пада по раменете на разчорлени бели вълни, които преминават в светли, небесносини краища. Фуркетът с воден скъпоценен камък, който откраднах от Кресцентия, е закрепен в косите й, а мастиленосините камъчета блестят на слънцето. Зная, че тя се смущава от косата си и се опитвам да не се вторачвам в нея, но трудно се въздържам. На хълбока й виси ножницата на камата й с позлатена филигранна дръжка. Първоначално си помислих, че е моята, но не е възможно. Видях камата си преди малко в моята стая, пъхната под възглавницата ми.
Отнема ми известно време да разбера какво прави тя. Водният скъпоценен камък не блести на слънцето, той всъщност излъчва светлина. Защото тя го използва. Когато се вглеждам по-внимателно в пръстите й, почти мога да видя как магията извира от тях, фина като лека мъгла над океана.