Всичко става прекалено бързо. Трябва да кажа нещо.
— Ъъъ… извинете! — повишавам глас аз. — Все още не съм казала, че приемам.
Изведнъж всички присъстващи се вкаменяват, все едно, че гледаме видео и някой е натиснал стоп кадър.
— Моля? — Кетърман се обръща към мен, а разкривеното му лице издава, че не може да повярва.
Господи. Не съм сигурна, че ще приемат новината много добре.
— Работата е там, че… — Замълчавам и отпивам от шампанското за кураж, като се питам как да им поднеса новината по-тактично.
Цял ден обмислях този въпрос. През целия си съзнателен живот съм мечтала да стана партньор в „Картър Спинк“. Това бе наградата, към която се стремях. Нищо друго не съм желала по-силно.
Само че… оказа се, че има толкова много неща, които допреди няколко седмици не подозирах, че съществуват. Като например чистият въздух. Свободните уикенди. Да обсъждам какво ще правя с приятели. Да седя в пъба, след като съм приключила работа, да пия бяло вино, да знам, че не ме чака работа, да няма за какво да мисля, да не съм натоварена.
Нищо, че ми предлагат да стана пълноправен партньор. Това не променя нещата. Аз няма да се променя. Госпожа Фарли се оказа права. Аз съм разцъфнала. Вече не съм празна черупка.
Защо ми трябва отново да се превръщам в съсухрено листо?
Прочиствам гърлото си и оглеждам стаята.
— Предложението ви е изключителна чест за мен — заявявам искрено аз. — Много ви благодаря. Наистина. Въпреки това… просто не искам старата си работа. Единственото ми желание бе да изчистя името си. Трябваше да докажа, че не съм допуснала грешка. — Не се сдържам и поглеждам Гай. — Истината е, че откакто си тръгнах от „Картър Спинк“, аз… ами… продължих напред. Намерих си работа. Новата работа много ми допада. Затова не мога да приема предложението ви.
Настъпва мълчание. Всички са слисани.
— Благодаря ви — повтарям любезно аз. — И много благодаря за… ъъъ… шампанското.
— Тя сериозно ли говори? — обажда се някой. Кетърман и Елдридж се споглеждат намръщени.
— Саманта — започва Кетърман и пристъпва към мен. — Възможно е да си намерила поле за изява другаде. Ти обаче си адвокат на „Картър Спинк“. Тук си обучена, мястото ти е тук.
— Ако става въпрос за заплатата — намесва се Елдридж, — надявам се, да успеем да ти предложим нещо повече от сегашната… — Той поглежда към Гай. — В коя фирма е отишла?
— В която и да е, ще разговарям със старшите партньори — прекъсва го решително Кетърман. — С директора на отдел „Кадри“… с когото трябва. Ще оправим тази работа. Кажи ми на кого да се обадя. — Той вади миникомпютъра.
Стискам устни. Отчаяно се опитвам да не се изсмея.
— Няма директор на отдел „Кадри“, — обяснявам аз. — Няма и старши партньори.
— Как така да няма старши партньори? — Кетърман започва да губи търпение. — Как е възможно да няма старши партньори?
— Не съм казала, че работя като адвокат.
Все едно, че им казах, че земята е плоска. Оглеждам присъстващите и разбирам, че никога досега не съм виждала толкова слисани хора.
— Ти… не работиш ли като адвокат? — пита най-сетне Елдридж. — Като каква работиш тогава?
Надявах се да не се стига до този въпрос. Но пък… защо да не им кажа?
— Работя като икономка — усмихвам се аз.
— Икономка ли? — Елдридж ме зяпа като хипнотизиран. — Това да не би да е някакъв нов жаргон за „щети“. Така и не успявам да следя шантавите нови имена.
— Да не би да е в гаранционния фонд? — пита Кетърман. — За това ли става въпрос?
— Не, не е това — отвръщам търпеливо аз. — Икономка съм. Оправям легла. Готвя. Домашна помощница съм.
Цели шейсет секунди никой не трепва. Господи, защо нямах камера? Как ми се иска да запечатам на лента израженията им.
— Ти наистина ли си… икономка! — заеква най-сетне Елдридж.
— А-ха. — Поглеждам си часовника. — Работата ме удовлетворява, спокойна съм и съм щастлива. Дори вече е време да се прибирам. Благодаря ти — обръщам се към Кетърман. — Благодаря ти, че ме изслуша. Ти беше единственият, който го направи.
— Отказваш предложението ни? — Оливър Суон така и не може да повярва.
— Да, отказвам. — Свивам гузно рамене. — Съжалявам. Довиждане на всички.
Докато вървя към вратата, усещам, че краката ми треперят. Да не говорим, че не мога да повярвам. Отказах им. Отказах да стана старши партньор в „Картър Спинк“.
Какво, по дяволите, ще каже майка ми?
При тази мисъл избухвам в истеричен смях.
Нямам нерви да чакам асансьора, затова тръгвам по стълбите и трополя надолу по стъпалата.