Преглъщам няколко пъти. Не мога да призная, че обаждането му направо ме съсипа. Не мога да призная, че седя съвсем сама в очакване на някой от тях двамата да се появи.
— Добре! — Незнайно как успявам да призова най-приятния си глас. — Няма проблем.
— Прехвърлих малко пари на твойта сметка. Купи си нещо. А по Лорейн ти изпращам шоколадови бонбони — добавя гордо той. — Сам съм ги избирал.
Поглеждам кошницата, която Лорейн продължава да държи протегната. Това не са бонбони, а сапун.
— Чудесни са, Даниел — успявам да го похваля аз. — Много ти благодаря.
— Честит рожден ден…
Зад мен някой неочаквано запява. Обръщам се към сервитьора, понесъл чаша с коктейл. В него е боднато пъстро знаменце, а на таблата се вижда надпис, направен с карамел „Честит рожден ден, Саманта“, и миниатюрно меню сувенир, подписано от главния готвач. Сервитьорът е придружен от други двама свои колеги, които му пригласят.
След малко Лорейн също се включва, макар доста неубедително и притеснено.
— Честит рожден ден…
Сервитьорът оставя подноса пред мен, ала ръцете ми са заети от телефоните.
— Аз ще взема този — посяга Лорейн и ме освобождава от мобилния на Даниел. Вдига го до ухото си и ми се усмихва широко. — И той пее! — Тя посочва доволно слушалката.
— Саманта? — настоява майка до ухото ми. — Там ли си?
— Просто… пеят ми „Честит рожден ден“…
Оставям телефона на масата. След малко Лорейн оставя телефона от другата ми страна.
Това е милото ми семейно тържество.
Два мобилни телефона.
Виждам как хората се обръщат към мен, когато чуват песента, а усмивките им започват да се стопяват, когато забелязват, че седя сама. Виждам и съжалението по лицата на сервитьорите. Опитвам се да вирна брадичка, но бузите ми горят от смущение.
Неочаквано сервитьорът, на когото поръчах преди малко, се появява до масата. Носи три коктейла и оглежда объркан празната маса.
— За кого е мартинито?
— Сигурно за брат ми…
— Значи „Нокиата“ — опитва се да помогне Лорейн и посочва мобилния телефон.
Следва кратко мълчание — след това с безизразното лице на истински професионалист сервитьорът оставя напитката върху салфетка пред телефона.
Иска ми се да се засмея — само че очите ми започват да парят и аз не съм сигурна дали ще успея. Сервитьорът оставя и другите коктейли на масата, кимва и се оттегля. Настъпва неловко мълчание.
— И така… — Лорейн се пресята, грабва мобилния на Даниел и го пъхва в чантата си. — Честит рожден ден… пожелавам ти много приятна вечер!
Докато излиза от ресторанта, съпроводена от потракването на токчета, аз вдигам другия мобилен, за да кажа довиждане. Оказва се, че мама вече е затворила. Келнерите песнопойци са се изпарили. Останала съм сама с кошницата сапун.
— Искате ли да поръчате? — Оберкелнерът отново се е появил до стола ми. — Препоръчвам ви ризото — обяснява любезно той. — Да ви предложа някаква салата? Чаша вино?
— Всъщност… — Насилвам се да се усмихна. — Бихте ли ми донесли сметката?
Няма значение.
Истината е, че никога нямаше да успеем да се съберем на вечеря. Това бе по-скоро някаква фантазия. Не трябваше дори да опитваме. Всички сме заети, потънали сме в работа и нищо не е в състояние да промени семейството ми.
Докато стоя пред ресторанта, до мен спира такси и аз веднага се хвърлям към него. Задната врата се отваря, показва се дамски чехъл, обсипан с мъниста, последван от три четвърти разръфани дънки, бродирана туника и чак сега забелязвам познатата руса коса…
— Изчакайте ме тук — нарежда тя на таксиметровия шофьор. — Няма да се бавя повече от пет минути…
— Фрея? — възкликвам аз, неспособна да повярвам. Тя се завьрта към мен и се ококорва.
— Саманта! Какво правиш на улицата?
— Ти кажи какво правиш тук! — настоявам аз. — Мислех, че заминаваш за Индия.
— Натам съм тръгнала! С Лорд имам среща на летището след около… — тя поглежда часовника си. — След десет минути.
По лицето й веднага се изписва виновно изражение и аз избухвам в смях. С Фрея се познаваме от седемгодишни, когато заедно ни записаха на пансион. Първата вечер тя ми разказа, че семейството й са циркови артисти, че знае как се язди слон и може да върви по опънато въже. До края на срока й вярвах и се наслушах на какви ли не разкази за екзотичния й живот на манежа. Докато един ден родителите й пристигнаха да я вземат и се оказаха най-обикновени счетоводители от „Стейнс“. Макар да бе разкрита, тя продължи да твърди, че са били циркови артисти.
Имаше ясни сини очи, кожата й бе обсипана с лунички, вечно загоряла от непрекъснатите пътувания. В момента носът й се белеше и имаше нова обица на върха на ухото. Имаше най-белите, най-криви зъби, които някога съм виждала, а когато се смееше, едното ъгълче на устата й се вирваше по-високо.