Тръгвам към вратата и грабвам една от сламените шапки на Триш. След това предпазливо се измъквам и тръгвам по чакълестата пътека, а четиримата натрапници се скупчват около мен.
— Вие ли сте Саманта Суитинг? — пита един и навира касетофон пред лицето ми.
— Съжалявате ли, че се отказахте от партньорството? — пита друг.
— Казвам се Мартин — отвръщам аз, навела ниско глава. — Вие сте в грешна къща. Познавам Саманта Суитинт… тя живее… там. — Посочвам към другия край на селото.
Очаквам да хукнат, но нито един от тях не помръдва.
— Грешна къща! — повтарям отново аз. — Моля напуснете.
— Този акцент какъв е? — пита мъж с черни очила.
— Белгийски — отвръщам след секунда аз.
— Белгийски лм? — Той наднича под периферията на шапката. — Тя е — заявява убедено той. — Нед, тя е! Ела веднага.
— Тук е! Тя излезе!
— Тя е!
Чувам гласове от другата страна на улицата и за мой ужас цяла тълпа журналисти се показва, затичват се към вратата, стиснали фотоапарати и диктофони.
По дяволите. Откъде се взеха?
— Госпожице Суитинг, Ангъс Уотс. „Дейли експрес“. — Мъжът с черните очила вдига микрофон. — Какво ще посъветвате младите жени?
— Наистина ли ви е приятно да чистите тоалетни? — пита друг и навира фотоапарата си в лицето. — Какъв препарат за тоалетни ползвате?
— Престанете! — настоявам притеснена аз. — Оставете ме на мира! — Дръпвам дървената порта, за да я затворя, след това се обръщам и се затичвам по алеята към къщата. Накрая се скривам в кухнята.
Какво ще правя? Какво?
Зървам образа си в лъскавия хладилник. Поруменяла съм и имам доста налудничав вид. Да не говорим, че съм нахлупила сламената шапка на Триш.
Смъквам я от главата си и я зарязвам на масата тъкмо когато Триш нахлува в кухнята. Понесла е книгата „Елегантното парти“ и празна чаша кафе.
— Какво става, Саманта? — пита тя. — Навън става нещо.
— Така ли? — питам аз. — Май не съм забелязала.
— Прилича ми на протестно шествие. — Тя смръщва чело. — Надявам се да не са тук и утре. Протестите са много егоистична работа… — Погледът й попада на плота. — Още ли не си готова с крема? Ама, Саманта! Какво прави досега?
— Ъъъ… нищо! — преглъщам аз. — Веднага ще се заема, госпожо Гайгър. — Посягам към купата и започвам да смесвам шоколада и белтъците.
Имам чувството, че се намирам в паралелна реалност. Всичко ще излезе наяве. При това съвсем скоро. Какво да правя?
— Ти видя ли шествието? — обръща се Триш към Еди, когато той влиза в кухнята. — Точно пред портата са! Трябва да им кажем да се преместят!
— Това не е шествие — обяснява той, отваря хладилника и наднича вътре. — Журналисти са.
— Журналисти! — Триш поглежда към тях. — Какво, за бога, търсят тук?
— Може да си имаме нов съсед, някоя видна личност — предполага Еди и си сипва чаша бира. В същия момент Триш покрива устата си с ръка.
— Джоана Лъмли! Чух, че щяла да си купува имот в селото! Саманта, ти чула ли си нещо?
— Аз… ъъъ… не. — Заеквам и усещам, че лицето ми пари. Трябва да кажа нещо. Хайде! Кажи нещо! Какво да кажа?
Откъде да започна?
— Саманта, ще ми изгладиш ли тази блуза за довечера? — Мелиса се вмъква в кухнята, понесла пепитена блуза без ръкави. — И да внимаваш с яката, нали? — добавя намръщено тя. — Последната, която глади, имаше гънки.
— Ами добре. Много съжалявам — отвръщам аз. — Ако я оставите в мокрото…
— И да минеш стаята ми с прахосмукачка — продължава да нарежда тя. — Разсипах малко пудра на пода.
— Не съм сигурна дали ще ми остане време… — започвам аз.
— Намери време — сопва се тя и грабва една ябълка. — Какво става навън?
— Никой не знае — отвръща Триш силно объркана. — Решихме, че е заради Джоана Лъмли.
В същия момент на вратата се звънва. Стомахът ми се преобръща. В първия момент ми идва да изскоча през задната врата.
— Дали не са те? — възкликва Триш. — Еди, върви да видиш. Саманта, свари кафе. — Поглежда ме нетърпеливо. — Хайде, де!
Аз съм като парализирана. Трябва да кажа нещо. Трябва да им обясня. Само че устата ми не желае да се отвори.
— Саманта? — Тя ме поглежда. — Добре ли си?
Вдигам поглед с огромно усилие.
— Ъъъ… госпожо Гайгър… — Гласът ми е станал дрезгав от вълнение. — Има… има нещо… трябва…
— Мелиса! — прекъсва ме гласът на Еди. Бърза в кухнята, ухилен до уши. — Мелиса, миличка! За теб са дошли.
— За мен ли? — Мелиса вдига учудено поглед. — Как така, чичо Еди?
— От „Дейли мейл“ са. Искат да те интервюират! — Еди се обръща към Триш, грейнал от гордост. — Ти знаеше ли, че нашата Мелиса е една от най-обещаващите адвокатки в страната?