— Пристигнах неканена на вечерята по случай рождения ти ден. — Тя извръща подозрително поглед към ресторанта. — Страхувах се, че съм закъсняла. Какво става?
— Ами… — Поколебавам се. — Работата е там, че… мама и Даниел…
— По-рано ли си тръгнаха? — Докато ме наблюдава, тя се усеща и по лицето й се изписва ужас. — Не са дошли! Мили боже, какви мръсници. Не могат ли поне веднъж да те поставят на първо място, вместо да се интересуват единствено от проклетата… — Тя млъква задъхана. — Извинявай. Знам какво ти е. Те са твоето семейство. Забрави.
Фрея и майка ми не се разбират.
— Няма значение — отвръщам аз и свивам рамене. — И без това ме чака огромен куп работа.
— Работа ли? — Тя ме зяпва. — Сега ли? Ти сериозно ли говориш? Няма ли край тази работа?
— В момента сме доста заети — опитвам се да се защитя аз. — Просто моментът е такъв…
— Моментът вечно е такъв! Вечно е изникнала някоя криза! Всяка година отлагаш удоволствията…
— Не е вярно…
— Всяка година ми повтаряш, че скоро няма да е така. Винаги е едно и също! — Очите й горят загрижени. — Саманта… какво стана с живота ти?
Оставам загледана в нея, докато колите профучават покрай нас. Не знам какво да отговоря. Дали да бъда честна с нея? Не си спомням какъв бе животът ми преди.
— Искам да стана партньор в „Картър Спинк“ — заявявам най-сетне аз. — Това е, което искам. Налага се да правя жертви.
— И какво ще стане с теб, когато станеш партньор? — продължава да пита тя. — По-лесно ли ще бъде?
Свивам уклончиво рамене. Истината е, че не съм мислила какво ще стане, след като ме изберат за партньор. Това е като сън. Също като лъскава топка в небето.
— За бога, та ти си на двайсет и девет години! — Фрея размахва кокалестата си ръка, обсипана със сребърни пръстени. — Поне от време на време върши нещо спонтанно. Трябва да обиколиш света! — Тя ме сграбчва за ръката. — Саманта, ела в Индия. Тръгни с мен веднага!
— Какво? — Избухвам в смях. — Не мога да дойда в Индия!
— Вземи си един месец отпуск. Защо не? Няма да те уволнят. Ела на летището, ще ти купим билет…
— Фрея, ти си луда. Сериозно. — Стискам ръката й. — Обичам те… само че си напълно луда.
Фрея бавно отпуска ръката ми.
— И ти си луда — заявява тя. — Знам, че си луда, въпреки това те обичам.
Мобилният й телефон започва да звъни, ала тя не му обръща никакво внимание. Вместо това рови трескаво из бродираната чанта. Най-сетне вади малко сребърно шишенце за парфюм, набързо опаковано в алена коприна.
— Заповядай — подава ми го тя.
— Фрея! — Оглеждам го внимателно. — Невероятно е.
— Знаех си, че ще ти хареса. — Тя вади мобилния от чантата си. — Здрасти! — започва нетърпеливо тя. — Виж, Лорд, ще дойда, идвам!
Съпругът на Фрея се казва лорд Андрю Еджърли. Фрея го наричаше с титлата на шега, докато всички възприеха новото име и така и остана. Двамата се запознали преди пет години в един кибуц и се оженили в Лас Вегас. Това означава, че тя е лейди Еджърли, но едва ли има човек, който да се сеща. Поне от страна на семейство Еджърли.
— Благодаря ти, че дойде. Благодаря и за подаръка. — Прегръщам я. — Да прекарате добре в Индия.
— Благодаря. — Фрея се качва на задната седалка на таксито. — Ако решиш да дойдеш, веднага ми кажи. Измисли някакъв спешен случай в семейството… ами… нали се сещаш. Дай им моя номер. Аз ще те покривам. Каквото и да измислиш.
— Върви — подканвам я аз през смях и я побутвам. — Заминавай за Индия.
Тя трясва вратата и надниква през прозореца.
— Сам… стискам ти палци за утре. — Грабва ръката ми, среща очите ми и неочаквано става много сериозна. — Щом толкова много го искаш… дано да те назначат.
— Няма друго, което да желая повече. — Докато наблюдавам най-старата си приятелка, престорено небрежното ми поведение изчезва. — Фрея… не мога да ти кажа колко много го искам.
— Ще получиш назначението, сигурна съм. — Тя целува ръката ми и ми маха за довиждане. — И да не си посмяла да се върнеш в офиса! Обещай ми! — крещи тя, докато таксито се отдалечава, а аз протягам ръка, за да спра друго такси.
— „Картър Спинк“, ако обичате — нареждам аз. Разбира се, че ще се върна в офиса.
Прибирам се в единайсет, изтощена, неспособна дори да мисля, след като съм прегледала едва половината от папката, която ми даде Кетърман. Проклетият Кетърман, казвам си аз, докато отключвам входната врата на кооперацията, строена през 1930 г., където живея. Проклетият Кетърман. Проклет да… проклет…