Триш поема униформата и ме поглежда уплашено.
— Разбира се — отвръща тя неубедително. — Благодаря ти, Саманта. — След тези думи притиска салфетка към очите си.
— Стига, стига — обажда се Еди и я гали по гърба. И неговите очи са влажни. Господи, и на мен ми идва да заплача.
— Много съм ви благодарна за всичко. — Опитвам се да не се разхлипам. — Съжалявам, че ви изоставям така.
— Знаем, че си взела правилното решение. Не е това. — Триш бърше очи.
— Много се гордеем с теб — добавя Еди с дрезгав глас.
— Както и да е! — Триш се стяга и отпива от кафето. — Реших да изнеса реч на пресконференцията. Сигурна съм, че от пресата очакват да кажа няколко думи.
— Разбира се — отвръщам аз малко учудена. — Добра идея.
— Ето че се превръщаме в медийни звезди…
— Медийни звезди ли? — прекъсва я объркан Еди. — Не сме никакви медийни звезди!
— Разбира се, че сме! За мен пишат в „Дейли мейл“! — Триш се изчервява. — Това е само началото, Еди. Ако си намерим подходящ имиджмейкър, може да ни поканят в някое риалити шоу! Или пък… да рекламираме кампари!
— Кампари? — възкликва Еди. — Триш, ти не пиеш кампари!
— Ще започна да пия! — решава Триш, когато на вратата се звънва. — Може дори да използват оцветена вода…
Прикривам усмивката си и се отправям към антрето. Оправям халата си. Надявам се да е Натаниъл, дошъл да ми пожелае късмет.
Щом отварям, пред мен се изправя целият екип от „Връзки с обществеността“ на „Картър Спинк“, всички до един в еднакви костюми с панталони.
— Саманта? — Хилари Грант, шефката на отдела, ме оглежда. — Готова ли си?
В дванайсет вече съм облечена в черен костюм, черни чорапи, черни обувки на висок ток и най-колосаната бяла блуза, която някога съм виждала. Гримираха ме професионално и прибраха косата ми на кок.
Хилари донесе дрехи, беше се погрижила за фризьорка и гримьорка. Сега сме в хола и тя ме наставлява какво да говоря пред журналистите. Това се повтаря поне за милионен път.
— Кое е най-важното, което не бива да забравяш? — пита тя. — Най-важното?
— Да не споменавам за тоалетни — отвръщам отегчено аз. — Обещавам, нито дума.
— Ами ако те питат за рецепти? — Тя не спира да се върти като пумпал.
— Ще отговоря: „Аз съм адвокат. Единствената рецепта, която използвам, е рецептата за успех.“ — Незнайно как успявам да остана сериозна.
Бях забравила колко сериозно приемат работата си хората от „Връзки с обществеността“. Нали това им е работата. Да не говорим, че днешното събитие е истински кошмар за тях. Хилари се държа очарователно, откакто пристигна… но ми се струва, че на бюрото й има малка парцалена кукла с моя образ, която редовно набожда с карфици.
— Просто искаме да сме сигурни, че няма да кажеш нещо… неподходящо. — Тя ми се усмихва малко зловещо.
— Няма. Ще се придържам към сценария.
— После екипът на „Нюз тудей“ ще те придружи до Лондон. — Тя веднага прави справка в джобния си компютър. — Позволихме им да са с теб до края на деня. Нали няма проблем?
— Не… няма.
Не мога да повярвам в какво се превърна всичко това. Някаква телевизия иска да направи документален филм за връщането ми в „Картър Спинк“. Нищо ли друго не се случва по света?
— Не гледай в камерата — предупреждава ме Хилари. — Трябва да си в добро настроение и да излъчваш положителна енергия. Можеш да говориш за възможностите в „Картър Спинк“, за нетърпението, с което се завръщаш. Да не споменаваш и дума за заплатата.
Вратата се отваря и чувам гласа на Мелиса от антрето.
— Значи мога да ти се обадя в офиса. Можем да излезем да пийнем по нещо.
— Разбира се. Ъъъ… чудесна идея. — Гай влиза и бързо затваря вратата, без да даде възможност на Мелиса да го последва. — Тази пък коя е?
— Мелиса. — Извивам очи — Хич не питай.
— Каза, че е твое протеже. Била си я научила на всичко, което трябва. — Гай ме поглежда развеселен. — Това корпоративно право ли е или готварско училище?
— Ха-ха — смея се любезно аз.
— Хилари, навън става нещо — обръща се към нея Гай. — Някакви телевизионни журналисти вдигат пара.
— По дяволите. — Хилари ме поглежда. — Може ли да те оставя за малко, Саманта?
— Разбира се! — Старая се да не проличи колко ми се иска да се отърва от нея. — Ще се справя.
Щом излиза, въздъхвам облекчено.
— Кажи сега. — Гай извива вежди. — Как си? Вълнуваш ли се?
— А-ха! — усмихвам се аз.
Имам чувството, че съм попаднала в сюрреалистичен сън, в който отново съм облечена в черен костюм, заобиколена от служители на „Картър Спинк“. От часове не съм виждала нито Триш, нито Еди. „Картър Спинк“ напълно са превзели къщата.