— Няма да стане този уикенд — намесва се Гай и добавя шоколад в капучиното. Вдига поглед. — Ще бъдеш в Хонконг.
— Какво? — питам глупаво аз.
— От „Саматрон“ са във възторг, че си се върнала, и поискаха ти да се занимаваш със сливането. Заминаваме за Хонконг утре. Никой ли не ти е казал?
— Не — отвръщам аз и го поглеждам шокирана — никой не ми е споменал.
Гай свива рамене.
— Мислех, че знаеш. Пет дена ще бъдем в Хонконг, а след това в Сингапур. Двамата с теб ще трябва да спечелим едни клиенти. — Той отпива от кафето. — Трябва да започнеш да водиш клиенти, Саманта Суитинг, вече си пълноправен партньор. Не можеш да разчиташ на стари лаври.
Че аз дори не съм започнала работа, а те вече заговориха, че разчитам на стари лаври.
— И кога се връщаме?
Гай отново свива рамене.
— След две седмици.
— Саманта! — намесва се Елдридж и се приближава. — Гай спомена ли ти за лова през септември. Ще бъдем един уикенд в Шотландия. Ще си прекараме чудесно.
— Да, наистина е чудесно. — Потривам носа си. — Работата е там, че се опитвам да освободя някои от уикендите си… за да имам някакъв баланс в живота…
Елдридж ме поглежда учуден.
— Ти вече си почина, Саманта — заявява весело той. — Сега е време да се захващаш за работа. Освен това трябва да поговорим за Ню Йорк. — Той ме потупва по рамото и се обръща към един от асистентите: — Още едно еспресо, ако обичате.
— Ако трябва да сме реалисти, до Коледа няма да имаш свободни уикенди — продължава Гай. — Предупредих те. — Извива многозначително вежди и се дръпва към Хилари.
Настъпва мълчание. Не знам какво да кажа. Всичко се случва прекалено бързо. Мислех си, че този път ще бъде различно, че ще успея да овладея положението.
— Коледа — повтаря шокиран Натаниъл.
— Не — отвръщам веднага аз. — Той преувеличава. Няма да е чак толкова зле. Ще си променя програмата. — Потривам чело. — Виж, Натаниъл… ще се върна преди Коледа. Обещавам. Независимо какво ми коства.
По лицето му се мярва странно изражение.
— Не го приемай като задължение.
— Задължение ли? — зяпвам го аз. — Съвсем не исках да кажи подобно нещо. Много добре знаеш какво се опитвах да кажа.
— Две минути! — Хилари пристига с гримьорката, но аз не й обръщам никакво внимание.
— Натаниъл…
— Саманта! — повишава глас тя и ме дръпва. — Нямаш време за подобни неща.
— Върви — махва с ръка Натаниъл. — Заета си.
Това е ужасно. Все едно, че всичко между нас се разпада. Трябва да направя нещо, да го прегърна.
— Натаниъл, искам да ми кажеш нещо. — Гласът ми трепери. — Кажи ми, преди да тръгна. Онзи ден в разсадника… какво ми каза?
Той вдига поглед към мен, след това притваря очи.
— Беше дълго и скучно и не го казах както трябва. — Обръща ми гръб и свива рамене.
— Много те моля, направи нещо с тези петна! — съска Хилари. — Може ли да се дръпнеш? — обръща се тя към Натаниъл.
— Няма да ви преча. — Натаниъл пуска ръката ми и си тръгва, преди да успея да кажа и дума.
— Не ми пречиш! — провиквам се след него, но не съм сигурна дали ме чува.
Докато гримьорката се заема с мен, мислите ми препускат толкова бързо, че ми прилошава. В този момент цялата ми самоувереност се стопява.
Правилно ли постъпвам?
Господи! Правилно ли постъпвам?
— Затворете очи, ако обичате. — Гримьорката оправя клепачите ми. — Сега отворете…
Когато отварям очи, забелязвам Натаниъл и Гай заедно. Гай обяснява нещо, а Натаниъл го слуша напрегнато. Започвам да се притеснявам. Какво толкова има да му казва Гай?
— Затворете отново — нарежда гримьорката. Затварям очи с нежелание и усещам, че ми слага още сенки. За бога! Няма ли най-сетне да свърши? Има ли значение как изглеждам?
Най-сетне тя се дръпва.
— Отворете.
Отварям очи и забелязвам Гай на същото място както преди. Натаниъл обаче го няма. Къде е отишъл?
— Стиснете устни… — нарежда гримьорката и вади четка за червило.
Не мога да говоря, не мога да мърдам. Очите ми панически се стрелкат към тълпата на алеята в отчаян опит да зърна Натаниъл. Той ми трябва. Задължително трябва да поговоря с него преди пресконференцията.
Имам един живот. Така ли искам да протече? Премислила ли съм внимателно нещата?
— Готова ли си за събитието? В теб ли е изявлението? — Хилари започва отново и усещам, че скоро се е пръснала с парфюм. — Така е по-добре! Вдигни брадичка! — Тя перва брадичката ми толкова силно, че аз се свивам. — Някакви последни въпроси?
— Ъъъ… да — отвръщам отчаяно. — Питах се… не може ли малко да отложим? Само с няколко минути.