— Не! Заради мен е! Просто… — Поколебавам се, докато търся подходящите думи. — Гай… не искам да се превърна в човек, който не поглежда през прозореца.
Повече от очевидно е, че Гай не разбира. Не очаквах да разбере.
— Довиждане. — Отварям вратата и прекрачвам, ала Гай ме сграбчва.
— Саманта, за последен път те моля, престани с тези глупости! Познавам те! Ти си адвокат.
— Изобщо не ме познаваш, Гай! — Думите ми избухват гневно. — Не се опитвай да ме причислиш към… някаква категория! Не съм адвокат! Аз съм човек!
Дръпвам ръката си и хлопвам вратата. Цялата треперя. Веднага след това вратата се отваря отново и Доминик и операторите хукват след мен.
— И така! — продължава да нарежда Доминик в микрофона. — Невероятен обрат на събитията. Саманта Суитинг сложи кръст на блестящата кариера на правист!
На този наистина ще му ударя един.
Докато влакът потегля, зървам Гай и останалите партньори да се взират ужасени в мен. Този път наистина отрязах пътя си назад.
Останалите пътници се разотиват и ме оставят сама. Единствената ми компания на гара Хидъртън е сакът. Дори нямам представа къде се намира Хидъртън. Операторът е насочил камерата към мен, а хората ни зяпат любопитно.
Какво да правя сега?
— Саманта е впила поглед в релсите и не знае накъде да поеме. — Гласът на Доминик е притихнал и изпълнен със съчувствие.
— Не знам — съгласявам се аз.
— Преди час бе притисната от отчаянието след загубата на любимия човек. Сега вече не може да разчита и на работата си. — Той замълчава, след това добавя със скръбен глас: — Кой знае какво черни мисли се роят в главата й.
Този какво намеква? Да не би да си мисли, че ще се хвърля под следващия влак? Много ще му хареса, нали? Сигурно ще спечели наградата „Еми“.
— Добре съм. — Вирвам брадичка и стисвам сака още по-силно. — Ще се оправя. Аз… постъпих правилно.
Когато оглеждам празната гара, усещам как паниката настъпва. Нямам никаква представа кога ще дойде следващият влак. Да не говорим, че нямам представа къде искам да отида.
— Реши ли какво да правиш, Саманта? — пита Доминик и бутва микрофона под носа ми. — Имаш ли цел?
Този няма ли да ме остави на мира?
— Понякога не ти е необходима цел в живота — отвръщам отбранително аз. — Не ти трябва да знаеш колко голяма е картината. Просто трябва да решиш каква ще бъде следващата ти стъпка.
— И каква ще бъде твоята следваща стъпка?
— Аз… аз… ами… все още мисля. — Обръщам гръб на камерата и се отправям към чакалнята. Когато приближавам, забелязвам, че към мен пристъпва човек от охраната.
— Ъъъ… здравейте — започвам аз. — Искам да отида… — Замълчавам, обзета от несигурност. Къде съм тръгнала? — Отивам в… ъъъ…
— Къде? — пита услужливо охраната.
— В… Корнуол — обяснявам аз.
— Корнуол ли? — Той май се стъписа. — Къде по-точно в Корнуол?
— Не знам. — Преглъщам. — Не знам точно. Само че трябва да отида колкото е възможно по-бързо.
Едва ли се продават много разсадници в Корнуол. Ще открия който ми трябва. Ще го намеря. Все някак ще се справя.
— Добре. — Човекът свива вежди. — Ще трябва да проверя в разписанието… — Влиза обратно в стаята си. Чувам, че Доминик мърмори нещо в микрофона, но изобщо не ми пука.
— И така… — Човекът се появява с някакъв лист. — Страхувам се, че ви чакат шест прекачвания, за да стигнете в Панзънс. Освен това ще струва сто и двайсет лири. Има още време, докато влакът пристигне — обяснява той, а аз му подавам парите. — Втори коловоз.
— Благодаря. — Дръпвам си билета, грабвам сака и се насочвам към надлеза. Зад мен припкат Доминик и операторите.
— Струва ми се, че Саманта не е в състояние да разсъждава трезво — обяснява задъхано той. — Напрежението я е извадило от равновесие. Кой знае каква прибързана стъпка ще предприеме?
Значи той наистина иска да скоча, така ли? Няма да му обръщам повече внимание. Застанала съм на платформата, пълна с решителност, и гледам настрани, за да не ме хване камерата.
— Няма постоянен адрес, няма на кого да разчита — чувам аз гласа му. — Саманта се отправя на дълго пътуване с неизвестен край, за да открие мъжа, който я отблъсна преди няколко часа. Говоря за същия мъж, който си замина, без дори да се сбогува с нея. Дали това е разумно?
Това вече е прекалено.
— Може и да не е разумно! — обръщам се към него аз. — Може дори да не го намеря. Може би на него не му пука за мен. Само че трябва… трябва да пробвам.
Доминик отваря уста, за да заговори.
— Млъквай — сопвам се аз. — Просто млъкни.
Имам чувството, че са минали часове, когато най-сетне чувам тракането на влака в далечината. Само че той не отива в посоката, която ми трябва. Това е следващият влак за Лондон. Когато спира, чувам шумното отваряне на врати и хората започват да слизат.