— Влакът за Лондон — обявява охраната. — Влакът за Лондон. Първи коловоз.
Би трябвало да се кача на този влак. Ако имах мозък в главата, щях да го направя. Ако можех да мисля трезво, щях да се кача. Очите ми пробягват по прозорците, спират се на хората, насядали по местата си. Някои си говорят, други спят, трети четат или слушат музика…
И в този момент всичко застива. Нима сънувам?
Това е Натаниъл. Във влака за Лондон е. На три метра от мен, отпуснал се е на място до прозореца и гледа разсеяно нанякъде.
Какво… Защо…
— Натаниъл — опитвам се да извикам аз, ала гласът ми прозвучава като грак. — Натаниъл! — Махам трескаво с ръце и се опитвам да привлека вниманието му.
— Господи, това е той! — възкликва Доминик. — Натаниъл! — провиква се той и гласът му отеква като през високоговорител. — Насам, приятел!
— Натаниъл! — Най-после гласът ми се връща. — Натаниъл!
Най-сетне той чува отчаяните ми викове и се стряска, когато ме вижда. В първия момент по лицето му плъзва изражение на недоверие. След това сякаш разцъфва от радост.
Чувам как вратите на влака се затварят. Кани се да потегли.
— Хайде! — изкрещявам отчаяно аз.
Виждам го как скача, грабва раницата и се промъква покрай жената на съседната седалка. След това се скрива от погледа ми, а влакът потегля.
— Късно — заявява тъжно операторът. — Няма да успее.
Гърдите ми са се стегнали и не мога да отговоря. Мога само да гледам след потеглящия влак, да се взирам в купетата, докато той набира скорост… и най-сетне се изнизва.
Натаниъл е на перона. Ето го.
Без да откъсвам очи от неговите, тръгвам към надлеза и се затичвам. От отсрещната страна той също хуква. Стигаме до стълбите, продължаваме напред и спираме на няколко крачки един от друг. Задъхана съм и имам чувството, че всичката ми кръв е нахлула в лицето. Не мога да повярвам, а в същото време съм във възторг.
— Мислех, че заминаваш за Корнуол — заговарям най-сетне аз. — За да купиш разсадника.
— Реших друго. — Натаниъл също ми се струва шокиран от събитията. — Реших да посетя… една приятелка в Лондон. — Той поглежда сака ми. — А ти къде отиваш?
— Не бях решила. — Прочиствам гърлото си. — Мислех си за… Корнуол.
— Корнуол ли? — Той не откъсва очи от мен.
— А-ха. — Показвам му разписанието за прехвърляне и ми идва да се изсмея, защото всичко, което става, е невероятно смешно.
Натаниъл се обляга на перилата, пъхнал палци в джобовете, и оглежда релсите.
— Къде са приятелите ти?
— Не знам. Заминаха. Не са ми приятели. Ударих Гай — добавям гордо аз.
Натаниъл отмята глава назад и избухва в смях.
— Значи са те уволнили.
— Аз ги уволних — поправям го.
— Ти ли? — пита удивен Натаниъл. Посяга към ръката ми, но не я хваща. Макар че съм радостна, все още не мога да си намеря място. Болката, която изпитах днес сутринта, все още не си е отишла. Не мога да се преструвам, че всичко е наред.
— Бележката ти е в мен. — Вдигам очи към него и той трепва.
— Саманта… написах ти друга, докато бях във влака. Щях да ти я дам ако откажеше да се видиш с мен в Лондон.
Той рови в джоба си и вади писмо, дълго няколко страници. И двете страни на листата са изписани. Задържам го в ръка няколко секунди, без да го чета.
— Какво… ами… какво си написал? — Вдигам очи.
— Дълго е и е отегчително. — Той не откъсва поглед от мен. — И не е написано както трябва.
Обръщам бавно страниците. На места забелязвам думи, заради които очите ми се пълнят със сълзи.
— И така — промълвявам аз.
— Какво? — Натаниъл ме хваща през кръста и топлите му устни се спират върху моите. Докато ме прегръща, усещам как сълзите ми потичат. Ето това е моето място. Най-сетне се отдръпвам и избърсвам очи.
— Сега накъде? — Той поглежда от надлеза и аз проследявам очите му. Релсите са и в двете посоки. Накъде?
Поглеждам към безкрайните релси и присвивам очи на слънцето. На двайсет и девет години съм. Мога да отида където реша. Мога да направя всичко. Мога да съм каквато пожелая.
— Не бързаме за никъде — отвръщам най-сетне аз, надигам се на пръсти и го целувам.